1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Руанда - десет години след геноцида

В една малка, на природно изключително красива страна в Африка отдавна изчезнаха усмивките. Геноцидъд от 1994 година, когато станаха жертва 800 хиляди души още дълго ще въздейства в Руанда. По мнението на Вим Доренбуш страната се нуждае още поне от 10 години за да се научат жителите й отново да се усмихват:

Руанда, страната на хилядата хълма, е едно чудесно кътче земя. Огледални езера, напомнящи на скандинавските фиорди, върхове над 4 хиляди метра, където в джунглите живеят последните в света планински горили. И навсякъде зелените, заоблени вулканични хълмове, ислъчващи такова спокойствие. Красивата природа обаче мами, защото всеки квадретен метър от територията на Руанда е пропит с човешка кръв. Все всеки от осем и половина милиона жители страда от геноцида. Десет години по-късно хората все още не са преодолели травмите си и зад всеки хълм и всяка хижа се крие зловещото лице на смъртта. Руанда загуби усмивката си задълго.

След ужасните сто дни през 1994 година, след най-бързото масово убийство в историята хората запретната ръкави и възстановиха страната си. Премахната е старата, диктаторска еднопартийна система. Миналата година се проведоха първите демократични избори. Президентът Пол Кагаме беше утвърден за 7 години на поста, с невероятните 95 процента от гласовете. Хората гласуваха за човека, който тогава със своята въстаническа армия прекрати геноцида и наказа убийците. Днес бунтовниците от Патриотичния фронт на Руанда са свръх-мощна управляваща партия и Пол Кагаме е олицетворение на гаранцията за вътрешен мир и сигурност. Алтернатива няма, но също така днес в Руанда липсва демократичната култура на политическия спор. Който критикува правителството е заплашен да бъде дамгосан като всяващ етническо разцепление. И така никак не е чудно, че Пол Кагаме от племето Тутси се ползва с най-силна подкрепа сред бившите поддръжници на някогашните управляващи от племето Хуту.

По същия начин функционира и помирителната политика на правителството. Президентът молитвено повтаря, че за него няма хуту, тутси или пигмеи, а само руандийци. Само че днес убийци и жертви отново живеят врата до врата. Междувременно десетки хиляди са пуснати от претъпканите затвори, защото са признали участието си в касапницата и те са върнали по родните си села. А къде иначе? И, както се твърди жертвите нямат проблеми, защото убийците тогава избивали само по заповед на старите властници. И ако новото правителство казва, че сега всички руандийци трябва да заживеят мирно и щастливо заедно, то ще бъде така. Та нали няма друг избор..

Десет години след геноцида хората в Руанда наистина водят един мирен, но безрадостен живот. Те са сериозни и въздържани, привидно безразлични. Все още са дълбоко вкоренени болката и мъката, изтласкването на проблемите ги пази от отчаяние. Душите им са опустошени от страха, че ужасът може да се повтори. Вероятно ще са необходими още десет години докато внуците започнат да се питат – какво направихте тогава? И защо светът ни остави сами? Руанда се нуждае от още едно поколение, докато хората отново посмеят гласно да критикуват. Едва когато без страх те отново могат да спорят помежду си, ще има истински шанс за помирение. Едва тогава ще се завърнат усмивките в страната на хилядата хълма.