1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Ролята на Андрей Луканов в българския преход

събота (2 октомври) се навършиха осем години от убийството на Андрей Луканов – най-противоречивата политическа фигура на ”българския преход”. Каква бе неговата роля за промяната? С положителен или отрицателен знак е неговият принос? Докъде е стигнало делото срещу подсъдимите за разстрела? Коментар от Петко Бочаров

Като интелект, ерудиция, образованост и политически опит Андрей Луканов нямаше равен на себе си в Българската комунистическа партия, до чиито върхове той беше се издигнал. В това отношение може би само един Александър Лилов би могъл да бъде сравняван с него. И все пак с разлика огромна – за Лилов идеята, както и сега се вижда, е безсмъртна и неприкосновена, Луканов още отдавна се беше убедил, че и тя, идеята, е тленна и че след като и тя е способна да умре, интересите на тези, които сляпо са вярвали в нея, налагат подготовка на наследниците. И ако трябва да се говори за ролята и приноса на Луканов в така наречения български преход, то той се състои именно в това – в подготовката на наследниците. Овладял веднаж най-горния терен на ключовия финансово-икономически сектор и стигнал до твърдото вътрешно убеждение, че агонията на съветската система е, както се изразяват лекарите, терминална, потомственият комунист Андрей Луканов се превърна в главен архитект на капитализма в България. И точно като такъв ще влезе в историята.

Подготовката на наследниците обаче никак не беше само българска работа. Тя бе плод на един надхвърлящ границите на нашата страна процес на съзряване, на прагматично претегляне на обстоятелства, тенденции, процеси и възможности, на професионална, хладнокръвна и безпощадна диагноза за развитието на света през времето, когато съветската система вече няма да я има. Във всички бивши комунистически страни способни да мислят с главите си участници в тогавашната власт, хора осъзнали накъде вървят нещата, се задействаха още много преди падането на Берлинската стена, за да се подсигурят срещу бурята на задаващата се историческа трансформация. Да подсигурят себе си и главно децата си, като се възползват от възможностите на функциите и постовете, на които настъпващата криза ги завари. Откъде е тръгнал процесът е без значение, може би е тръгнал от Москва, важното е, че е тръгнал спонтанно като заговор за самосъхранение, пипалата са плъзнали във всички посоки на съветската империя, колосални суми чрез отклоняване на средства от продажби на суровини, злато, диаманти и пр. са били отклонявани и насочвани към инвестиции в капиталистическия запад, смесени дружества са започнали да никнат във всички континенти, лицата, назначени от Партията за техни шефове, за шефове на големите държавни комбинати и предприятия, са били вече подготвени за скок към завладяване на собствеността. Затова днес при фантастичните природни богатства на необятната Русия се говори за ”олигарси” с лични богатства от порядъка на милиарди долари.

А каква е била българската схема? Проста и ефикасна. Министерството на външноикономическите връзки с шеф г-н Луканов създава мрежа от смесени или чисто български фирми в чужбина. Според официалните данни към края на 1989 г. те са вече 348 в 52 държави. Комунистическа България започва лудо да тегли кредити от частни търговски банки. Така, пак според официални данни, от 2.9 милиарда долара към 1984 г., външният ни дълг към края на 1989 г. надхвърля 11 милиарда. За пет години вземаме на заем повече от 8 милиарда щатски долара. Какво става с дружествата? Управителите им, разбира се стават собственици – бизнесмени, чиста проба капиталисти, излюпили се от полога на ”реалния социализъм”. Кой разпределя огромните пари? И кои ги получават? Получават ги по субективната преценка на един човек подбрани люде, които именно стават първия пласт на българския посткомунистически капитализъм.

Класата на богатите у нас вече укрепва и това не са само мафиоти, естествено. Това в мнозинството си са сигурно порядъчни хора с вече разработен бизнес, които си плащат данъците и спазват законите. Но които ще трябва до гроб да палят свещи на Луканов, защото днешния си охолен живот дължат на него и на никого друг. Защото всъщност това са годините на най-голямото ограбване на България, годините на 8-те милиарда. Но като премиер Луканов направи и още нещо. Обяви, че България престава да обслужва външния си дълг! За демократчния свят държава да каже, че спира да плаща лихвите на дълга си е равносилно на самоубийство. Защото тази държава влиза в едни черни списъци, от които няма излизане и с нея като международноправен субект е свършено. Но Луканов го направи. Защо? Защото точно в изолирана от всякъде държава една новопоявила се капиталистическа класа може най-успешно да стъпи на крака. В такава държава богатството не се създава от амблулантна търговия със семки например. Това може да важи за Рокфелър, Дюпон или Макдоналд в щатите, но не и за България.

Тъй че това е голямото дело на Андрей Луканов и на неговия фон убийството му не изглежда загадъчно. Загадъчно е по-скоро нивото на строителния предприемач, признат от съда за поръчител. Четири доживотни присъди без право на замяна и една със такова право. Присъда, обжалвана в по-горна инстанция. Понякога в живота и такива неща стават – нищожество да отнеме живота на личност с място в историята. Пък макар и с отрицателен знак.