1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Репортаж за едно четене от 60-те

Американката, която чете стихотворенията си от сцената, е измежду най-известните представители на бийт поколението. Всъщност „чете” не е точният глагол. Защо? Ще ви разкаже Георги Господинов.

default

Алан Гинзбърг през 1994 година

Тя не толкова чете, колкото пее, вика, шепне, мълчи, ходи по сцената, тропа, крещи и стене стихотворенията си. Има минути, в които това е дразнещо, има минути, в които си абсолютно въвлечен в ритъма, част от текста си, хващаш се, че неволно отмерваш с крак стъпката. Била е част от цялата митология на 60-те, най-близката жена до Алън Гинзбърг, дълги пътешествия и четения по Източния бряг. През 1973 заедно основават „Школата на Джак Керуак по безплътна поетика”. Спомени за четения с Грегъри Корсо и Уилям Бъроуз. Но също и с Лу Рийд, Пати Смит и Боб Дилън. Какво повече може да ти се случи, след като имаш спомени с тези хора. След като си изживял 60-те и 70-те на точните места, с точните „стръкчета трева”, с точните пушачи и поети. Слушах американската поетеса и си мислех, че с тази биография няма и как да се измъкнеш от 60-те.

Някои неща полепват и остават за цял живот.

Как оцеляваш след опиума и опиянението на онова време? Какво е да се събудиш една сутрин без сладкия им дим в хладната и трезва светлина на 80-те, 90-те или 2008? Предполагам, че всеки човек има своето силно десетилетие, в което остава, и всичко след това се пречупва през неговата призма, през неговата оптика. Ан Уолдман, това е името й, продължава да гледа на света през „стъкления лук” на 60-те. Поезията й е политическа, шумна, ангажирана, конкретна с онази гинзбъровска откровена конкретност на имена и пространства. Врагът на 60-те днес има име и то е Буш, разбира се. Една от най-кървавите й поеми директно му беше посветена. Пак казвам, това понякога дразни, не искам да ми навират Буш навсякъде, дори за да го низвергнат, не мисля, че от него става добра поезия.

Дори на сутрешната закуска в хотела, случихме се на една маса, Ан Уолдман разпалено обсъждаше последните реплики на Обама и Хилари, шансовете на републиканеца Макейн. И оттам пак Буш... Попитах нещо за Гинзбърг, за

да не ям пържените си яйца с американския президент.

Сетих се, че преди да умре, Гинзбърг трябваше да дойде в България. И последното му стихотворение „Неща, които не ще направя”, писано няколко дни преди смъртта му, започваше с този стих „Не ще отида до България, имах брошурка & покана...” (Може да се прочете в „Литературен вестник” от 2003 година в превод на Димитър Кенаров.) Тя отвърна, че ако Алън беше жив, на Буш нямаше да му се размине. В този момент си дадох сметка, че тя вече гледа не само през очите на Гинзбърг, Корсо, Бъроуз, но и заради тях. Те продължаваха да са заедно, да си четат стиховете, да са „по пътя”.

И след това тя ме попита

как е да се живее в България сега.

Не обичам този въпрос и никога не съм имал лесен отговор. Можех да разкажа със същия гневен патос за всички безобразия, самообвинявайки се после, че така не се говори в чужбина за собствената ти страна. Но разликата между моя и нейния разказ би била в това, че аз знам кой е Джордж Буш или Джон Маккейн, а тя няма как да узнае кой е Румен Петков, кой е шефът на митниците, кой е президентът и министър-председателят. И безобразията ни са анонимни, помислих си. Може би защото са малки и локални, от което на живеещите в същата локалност не им става по-леко.

Дни след фестивала в Бремен, където чете Ан Уолдман, все повече я разбирам. Отвъд тази леко дразнеща американска категоричност и самодостатъчност, продължаваше да живее духът и димът на 60-те. Хубаво е да бъдеш верен на любимото си десетилетие, на любимите си поети и приятели, дори когато е 2008. Дори да е старомодно или патетично.