1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Развитието на отношенията между Америка и Европа

”Ако американците си отидат” – така е озаглавена статия в днешния брой на германския всекидневник ”Ди Велт”. В нея историкът Михаел Щюрмер анализира развитието на отношенията между Америка и Европа. Предлагаме на вниманието Ви тази статия с незначително съкращение

Добре би било да знаеш за какво се молиш, защото молитвите биха могли да бъдат чути. Съвременната форма на ”Ami go home” – ”Вън американците” е идеята , че Европа е призвана да образува антиблок под ръководството на Франция и с колебливото съдействие на Германия, докато повечето останали европейци – от Лондон до Варшава – бъдат поставени под натиск. Източноевропейците влязоха в НАТО с цел най-после да се съюзят с по-мощните батальони, но не обаче с цел да се впуснат в опасни авантюри с нации, от които ги предупреждават инстинктът и опитът им. Който вярва, че може да обедини Европа без или срещу Америка, ще я погуби.

Както и други нации, Америка се ръководи на първо място от собствените си интереси. Към тях от край време спадат сигурността и приятелските отношения с Европа. В периода на Студената война това функционираше посредством НАТО. Днес американците третират атлантическия съюз като инструмент за различни цели, докато за европейците той е чудотворен механизъм, който им доставя сигурност, без те самите да допринасят за това, например чрез инвестиции, военна трансформация, стратегическа солидарност. Срещата на върха в Инстанбул не промени тази ситуация: Атлантическият съюз е по-голям и вътрешно по-раздвоен отколкото през миналато. Един съюз, в който никой не може вече да разчита на другите, е преминал отдавна кулмиинационната си точка.

Дали Америка би спасила европейците, ако е необходимо и против волята им? Да припомним, че до 10 септември 2001 година правителството на Буш водеше политика за намаляване на презокеанския ангажимент,

че иракската война не е препоръка за повторение на подобен ход и че – аналогично на виетнамския синдром – се поражда иракска травма. Така възниква конфликт между привържениците на изолационизма и американската мисия в света, конфликт, чийто изход е неизвестен. В такъв случай на европейците няма да остане нищо друго освен сами да се грижат за сигурността си. А те не са подготвени за това – нито мисловно нито бюджетно, а и не на територията си.

Никой не може да твърди, че светът е идиличен рай, че петролът е осигурен, че терористите са помъдряли, че оръжията за масово поразяване са унищожени. Може би ще е добре европейците да се поуплашат малко, че могат да бъдат оставени на произвола на съдбата. Защото както

д-р Джонсън каза пррез 18-и век: ”Нищо не мобилизира така прекрасно разумът, както представата, че след 14 дни ще те обесят”.

Споровете по иракската война ще предизвикат трайно огорчение във Вашингтон, макар че междувременно дори новите консерватори търсят съюзници и международно признание.

Независимо от това, дали Кери или Буш ще победи в изборите, вече повече от 200 години има четири основни компоненти на американската външна политика: Най-важната и същевременно най-трудната е концепцията на Уилсон от 1918 година, против Вилхелм II и Ленин: ”to make the world safe for demokracy” – мир в света чрез глобална демокрация. За съмишлениците на Хамилтон, финансов министър на президента Вашингтон, светът е пазар, на който те искат да осигурят най-широкото място за Америка. Привържениците на Джефърсон пък си взеха поука от френската революция да се държат настрана от ”опасни съюзи” и да търсят сигурност главно в родината си. И накрая привържениците на Джаксон, осмия американски президент, смятат, че единствено важни са сигурността и благосъстоянието на американците – а останалият свят да ходи по дяволите.

Влиянието на тези сили е голямо – още по-голямо колкото по-дълбоко са вкоренени в традицията и инстинктите. Непредсказуемо е кой ще победи в обратните моменти на световната политика. В миналото Съветският съюз бе този, който принуди Америка да изпрати войници в Берлин и в стратегическия пункт Фулда, днес петролът е този, поради който Америка иска да запази позициите си в Средния изток, и Китай влече американците към Далечния Изток. Америка не държи вече на Европа? А може ли Европа да държи на Америка?

Подобно съдържание