1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Пространството на холокоста

Стоян Гяуров представя книгата на италианския публицист Серджо Романо „Писмо до един приятел евреин”:

default

Митичният контекст на геноцида срещу евреите

В Италия днес живеят почти 50 000 евреи, приблизително колкото са били и преди Втората световна война. Но еврейският дял в духовното съкровище на страната е неизмеримо по-голям: Амедео Модиляни, Итало Свево, Джино Оливети, Алберто Моравия, Карло Леви, Наталия Гинзбург са само някои от най-известните италиански творци, учени и индустриалци от еврейски произход. Мнозинството от италианските евреи са напълно асимилирани и повикът на ционизма не среща голям отклик сред тях. Във всеотдайността си към италианската нация и държава немалко от тях прегръщат дори фашизма на Мусолини. През 1937, само една година преди прокарването на антисемитските закони и преди да бъде принуден да емигрира, големият историк Арналдо Момиляно пише, че възприемането на италианското самосъзнание е “освобождение и безценно духовно обогатяване” за евреите. Последвалият шок оставя у него дълбоко разочарование, но то все пак е нищо в сравнение с житейската драма на писателя Примо Леви, който повече от 40 години след края на войната се самоуби, неспособен да се бори повече с кошмарите на Освиенцим.

 

Холокостът като морална категория

 

Необходимо е да се познава този макар и съвсем бегло скициран фон, за да се оцени значението на дискусията в Италия, която предизвика през 1997 книгата “Писмо до един приятел евреин”, излязла сега, с десетгодишно закъснение, и на немски. Неин автор е Серджо Романо, бивш дипломат и посланик в НАТО и Москва, плодовит автор и един от най-сериозните италиански наблюдатели на политическото ежедневие; той е един от малцината италиански интелектуалци в публичната сфера, държащи се на разстояние от всички политически лагери. Втората, и по-съществена, причина за шума, вдигнат от книгата, се дължи на въпросите, поставени от автора, главният от които е формулиран така: “Редно ли е трагедията на холокоста все още да се прилага като най-важен мащаб за оценката на чест, морал и гражданска добродетелност – като мащаб за оценката на личности, фирми и институции, които не носят никаква пряка отговорност за историческите престъпления, но постоянно трябва да се отчитат за становището си по този въпрос.”

 

“Писмото” на Серджо Романо е историческа работа, в която той се опитва да разкрие причините за холокоста и за мястото му в историята, като разказва за възникването на ционизма и антисемитизма, за създаването на израелската държава и за политиката на Ватикана към юдаизма, вплитайки интересни биографични винетки (Теодор Херцел, Примо Леви, Момиляно) и подробности за дискусиите около ционизма в Италия. Неговите по-“остри” тези са събрани всъщност само на няколко страници в началото и в края на книгата му - но те са наистина остри.

 

Геноцидът като холокост

 

Романо пише, че дори и да се отличава “качествено” от другите масови изтребления през 20 в., холокостът (той предпочита да говори за “геноцида срещу евреите”) си остава все пак историческо събитие, “което трябва да се разглежда и тълкува в конкретния контекст на извършването му”. Онова, против което той протестира, е превръщането на холокоста в “митичния център на историята на 20 в.”. Романо разглежда и антисемитизма като стриктно историческо явление, зародило се през 19 в., и предупреждава да не се бърка то с предимно религиозния импулс на антиюдаизма. Нещо повече: той е убеден, че в наши дни остатъци от антисемитската идеология могат да се открият само по периферията на европейското общество.

 

Романо смята, че днес опасността от появата на антисемитизъм произтича тъкмо от стремежа на “непримиримата част от еврейството” да монополизира историята и да циментира йерархията на определени събития и значението им. Причините за “новия антисемитизъм” той фокусира в две направления. Първото от тях засяга “привилегированото положение на Израел”, дължащо се според него на подкрепата от еврейските общности в света, от онзи пословичен “еврейски интернационал”. Романо проявява разбиране за международните симпатии към еврейската държава, но критикува остро израелската политика към палестинците и подчертава, че “холокостът не бива да се превръща в морален картбланш за Израел”.

 

Втората причина за “новия антисемитизъм” авторът съзира в “пространството, иззето постепенно от холокоста след 1945”. Само че холокостът също е едно “нормално” историческо събитие, “доколкото като всяко друго събитие съставлява сбор от лична отговорност и определен исторически контекст”. Като критикува  “тенденцията за канонизиране на геноцида и за интерпретацията му в метаисторически ключ”, Романо заключава: “В начина, по който се говори за него и се възпоменават жертвите му, се долавя убеждението, че холокостът е нещо повече от исторически факт: а именно, че представлява съвкупната вина на цели нации и религии. Но тъкмо в тази представа за ‘колективна вина’ се крие един от най-опасните източници на расистките проявления. . . Рано или късно всяко подобно обобщение предизвиква не по-малко радикална и безапелационна реакция.”

 

Против автоматизма при осъждането на антисемитизма

 

Както казахме “Писмо до един приятел евреин” произведе извънредно широк обществен резонанс в Италия, като преобладаващото мнение се наклони в подкрепа на аргументите на автора. Най-масираната контраатака дойде през пролетта на следващата 1998 под формата на цяла книга от бившия израелски дипломат от италиански произход Серджо Минерби, който обвини Романо в тотално непознаване на историята на евреите и го зачисли в компанията на антисемитите. Така Романо изпита на собствен гръб онова, което бе именно резонът за написването на “писмото” му: заклеймяването на определени възгледи не бива да води автоматично до заклеймяване и на автора им. Оттам и риторичният му въпрос: “Питам се дали в перспектива тази прибързана реакция с обвинението в антисемитизъм не предизвиква тъкмо онази неприязън, която се опитва да пресече.”

 

В Германия книгата на Серджо Романо едва ли ще стане повод за полемика, не само поради закъснялата й публикация. Тук тази дискусия се състоя вече през 1998, когато писателят Мартин Валзер надигна глас против инструментализирането на холокоста. Неговите парещи думи: “Освиенцим не подхожда за употребата му като морална тояга” бяха репризът на книгата на Романо.

 

Sergio Romano, Brief an einen jüdischen Freund. Landtverlag

 

Подобно съдържание