1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Принцът, кучето и смъртта

Навършиха се 50 години от смъртта на създателя на “Гепардът”, един шедьовър на световната литература, който заслужава да бъде четен – иска да ни убеди Стоян Гяуров:

default

Томази ди Лампедуза умира през юли 1957, преди петдесет години, далеч от дома си, в една анонимна хотелска стая в Рим, където е отишъл на лечение. В завещанието си той е постановил смъртта му да не се разгласява, а романът му да бъде публикуван, но не за сметка на наследниците, “което би било голямо унижение”. Една година по-късно “Гепардът”, единственият му роман, излиза от печат и с невероятно темпо стопява дистанцията от национален до световен бестселър, а после до класик на модерната италианска литература.

 

Както много вярно беше казал някой, за литературната творба няма нищо по-коварно от определен вид популярност; когато тя се дължи на киното, коварството е пряко пропорционално на успеха на филма. Днес “Гепардът” живее в озарението от  звездния блясък на филма на Висконти, а сянката на Бърт Ланкастър и ко. покрива романа и неговия автор. Тази книга заслужава по-добра съдба – тя заслужава да бъде четена.

 

Джузепе Томази херцог Палма и принц Лампедуза, потомък на най-стара сицилианска аристокрация,  се ражда в Палермо през 1896. Животът му преминава без особени събития; от огромното богатство на семейството му са останали само трохи, но все пак достатъчно, за да не трябва да се труди за прехраната си. При диктатурата на Мусолини живее предимно в чужбина, където се запознава и оженва за една латвийска аристократка. През войната семейният дворец е почти напълно разрушен от “една бомба, произведена в Питсбърг/Пенсилвания”, но след десетилетни съдебни дела Томази се сдобива с едно старо palazzo, където до края на дните си живее уединено с жена си, една от първите психоаналитички в Италия. Единственият му разкош са книгите; той чете целодневно, сякаш в полусъзнателна подготовка за делото на своя живот.

 

Лампедуза стои далеч от литературната сцена на Италия; един-единствен път прави изключение от това правило и то се оказва съдбовно. През 1954 той присъства на писателски конгрес в Сан Пелегрино, където се запознава с някои от водещите италиански писатели по онова време. Тази среща изглежда го изважда от летаргията му и той започва работа върху романа «Гепардът», идеята за който явно е назрявала отдавна в главата му. До този момент Томази е публикувал само три статии в някакво невзрачно литературно списание, съхранявайки сякаш всичките си сили и енергия, за да разкаже историята за залеза на една стара и горда сицилианска фамилия - неговата собствена - на фона на обединението на Италия.

 

Той не доживява сензацията, предизвикана от «Гепардът». През 1956 романът му, притежаващ епичния размах на романното изкуство на 19 в. и стоящ на другия полюс на модната през 50-те години «ангажирана» литература, е отхвърлен от две големи издателства; през следващата година Томази умира от белодробен тумор. В 1958 ръкописът попада в ръцете на Джорджо Басани, комуто би трябвало да сме благодарни не само за романа «Градината на Финци Контини», но и за енергичното застъпничество, с което налага издаването на «Гепардът» от «Фелтринели». Една година по-късно, през 1959, произведението на никому неизвестния до този момент писател получава Premio Strega, най-реномираната литературна награда на Италия. Националният успех намира продължение в чужбина: “Гепардът” става първия изобщо световен бестселър от италиански автор, рядко съчетание от висока литература и популярно четиво.

 

Повечето литературни енциклопедии и справочници представят “Гепардът” като исторически роман и той наистина може да бъде четен в светлината на епохалните промени, настъпили с  дебаркирането на Гарибалди в сицилианското пристанище Марсала (1860) и обединението на Италия. Но “Гепардът” е много повече от хроника на една епоха. Това е роман за “непоправимата” Сицилия с картините на нейния безутешен пейзаж, мизерията и мафията. Това е също роман за гепардите от калибъра на принц Фабрицио Салина, които слизат от историческата сцена, отстъпвайки място на чакалите от рода на дон  Калоджеро, “като всички заедно, гепарди, чакали и овце, ще продължават да се мислят за солта на земята”. Но голямата тема на този меланхоличен роман е смъртта, чието чувствено дихание преследва читателя още от първото изречение, от онова молитвено Nunc et in hora mortis nostrae (сега и в часа на нашата смърт), през всички последващи епизоди и емоции. Геният на Томази е в многоизмерната форма, която е намерил за древната мисъл, че смъртта е част от живота, и в начина, по който моделира образа на нейния главен носител, дон Фабрицио, който дори когато се клани на Ерос не спира да ухажва Танатос.

 

Поуката на “гепарда”, истината за вечния кръговрат на живота и смъртта, изкристализира по време на онзи порочно пищен бал, който щем не щем ще продължим явно да гледаме през камерата на Висконти: чувствената тръпка, с която Салина наблюдава танцуващите млади двойки, преминава неусетно в съчувствие, когато долавя върху красивите лица отражението на тленността. Сърцето му се размеква от мъка по тези ефимерни същества, радващи се на слабия лъч светлина, отреден им между двата мрака, преди люлката и след последното издихание, и тогава той разбира: “Как може човек да бъде жесток към някой, който е обречен да умре? Човек не бива да мрази нищо друго освен вечността.”

 

Така примирен, притихнал “гепардът” напуска бала – както си отива и от живота двайсет години по-късно, с видението за една красива млада жена, която се оказва смъртта: Ерос и Танатос ръка за ръка. Впрочем животното, изобразено на герба на Салина, не е нито гепард (както в българския или руския превод на романа), нито леопард (в повечето западноевропейски преводи). Gattopardo от оригинала е оцелот, един по-дребен хищник, който не само физически не може да се мери с по-големите си събратя, но притежава и още един недостатък: както всички диви котки, той е загубил способността да реве. Авторът е смалил леопарда, който в действителност е красял герба на неговия род, като по този едновременно ироничен и символичен начин поставя залеза на аристокрацията и в зоологическа перспектива.

 

В завещанието си, освен  за издаването на книгата му, Томази се разпорежда да не бъде забравено и любимото му куче; той самият не само, че не го забравя, а го увековечава в дога Бендикò, кучето на дон Фабрицио, което принцът обича повече от всяко друго живо същество. В едно писмо Томази информира, че Бендикò е “извънредно важен герой и така да се каже ключовата фигура в романа” – единствената, която ни съпътства през цялото повествование, единствената, която макар и в друга еманация надживява дори собствената си кончина. Но не и края на рода Салина. Никой суперлатив не е прекален, когато говорим за гениалното хрумване на Лампедуза, което той осъществява с почти екранно въздействие в грандиозния финал на своя грандиозен роман: не Фабрицио, не Танкреди или Кончета, а тъкмо изпепеляването на препарирания от години Бендикò спуска завесата върху драмата на фамилията Салина. Чучелото на Бендикò е изхвърлено през прозореца, но за миг негли оживява. “Сякаш във въздуха се мерна едно четириного с дълги мустаци и заплашително вдигната дясна предна лапа. После всичко намери покой в една купчинка сив прах.”