1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

"Призма": теми от културния живот през месеца

Усмивката на Мона Лиза в нова светлина - историята на Леонардовия шедьовър, теориите и хипотезите за него припомня Бисерка Рачева

default

За нея и художника, който единствен знае тайната на загадъчната й усмивка са написани безброй страници. Неизброми са и посетителите, стичащи се в Лувъра, за да се насладят на прекрасната Непозната, да удовлетворят любопитството си към най-известния и най-коментирания портрет в историята на изкуството. Шедьовърът на Леонардо да Винчи се съхранява в Лувъра от края на 18 век, а е изложен за показ най-късно от заточението на Наполеон на остров Елена, когато отново се завръща, след като преди това е висял за известно време в спалнята на завоевателя. Статистиките сочат, че в наши дни портретът се съзерцава от най-малко 6 милиона посетители годишно. Досадните опашки и задръстването в малката зала, където беше изложен до неотдавна, занапред вече няма да ги има. Отскоро “най-известната усмивка в света” показва своята прелест в нова светлина. След продължилото четири години обновяване на внушителния “Държавен салон” от началото на април портретът е преместен тук и поставен в специална супермодерна защитна витрина, а рафинираното осветление в залата позволява “Мона Лиза” да се види в почти естествена светлина. Дали пък благодарение на това най-после ще се разкрие неразгаданата й тайна? Във всеки случай “новият дом” на Мона Лиза е повод да се върнем към нейната история, към теориите и хипотезите за неуловимата й красота.

Музика

Една неотдавнашна анкета сочи, че едва ли не всеки втори германски гражданин не знае кой е художникът, създал “Мона Лиза”. Дали е така и в европейски и световен мащаб? Сигурно е обаче, че “Мона Лиза” от край време създава трудности включително на специалистите. Как и кога е възникнала? Между 1503 и 1505 година ли, както твърдят някои изкуствоведи, сред които и един от първите биографи на Леонардо, известният Джорджо Вазари? Или пък между 1510 и 1515 година, както предполагат други източници. По поръчка ли е направена, защо художникът не е сложил подписа си под “любимата му” според неговте съвременници творба? И преди всичко коя е Мона Лиза, кой се крие зад това необичайно име, какво означава самото то, известно ли е нещо за прелестната дама, позирала за портрета? Била ли е тя тайната любима на Леонардо, както подозират едни? Или е по-вероятно, както възразяват други, в лика й да са запечатани всъщност чертите на мъж; не визира ли “Мона Лиза” в действителност андрогенния образ на самия художник, който поради предполагаемия си хомосексуализъм не е могъл да има жена за любима? Допусканията са много, едни – недоказуеми, други – невероятни, повечето – спекулативни.

Опровергава ги в някаква степен самата “Мона Лиза”. Изплъзващата се усмивка, животът, изпълващ лицето от портрета, прекрасните, сякаш ненанесени от човешка ръка черти, нюансираните багри, деликатният, почти нереален пейзаж на задния план - всичко това оставя у съзерцателя незабравимото впечатление за неуловим чар. Ефектът на “сфумато” – меките светлосенки, преливащите се, едва забележими контури; именно благодарение на тях лицето от портрета не изглежда статично или пък неестествено. И същевременно нищо в творбата не изглежда реално, осезаемо, досегаемо.

“Освен това Леонардо започва да рисува за Франческо дел Джокондо “Мона Лиза”, портрета на неговата жена. Четири години работи над него, оставя го незавършен и днес той е притежание на френския крал. Който иска да види до каква степен изкуството може да подражава на природата, той ще го съзре в тази красива глава. Всеки най-малък детайл е запечатан по най-тънък начин, очите са пълни с блясък и влага, както ги виждаме в живота... Мона Лиза е била много красива и Леонардо се е погрижил, докато я рисува, наоколо винаги да има някой да пее, свири и се весели, за да остане тя ведра, а не да придобие тъжния лик, който някой често придобива, когато седи, за да бъде рисуван. Нейният лик обаче е съживен от тъй прелестна усмивка, щото тя изглежда създадена по-скоро от божествена, нежели от човешка ръка и ни удивява, понеже е като самият живот.” Така пише Джорджо Вазари през 1550 г. в съчинението си “Животът на най-известните художници от епохата на Ренесанса”. От него насам се приема, че портретираната в “Мона Лиза” е била съпругата на флорентинския благородник Франческо дел Джокондо, а името Мона, съкращение от “мадона” е прибавено към собственото й име Лиза. Това обяснява поне защо във Франция и Италия портретът на Леонардо е известен още като “Джокондата”.

Недоказано остава и до днес чие е лицето зад портрета на Мона Лиза. Сензационни, но и още непотвърдени разкрития прави Майке Фогт-Люрсен в публикуваната си в Австралия книга “Коя е Мона Лиза”. Проучванията и анализите на авторката сочат като най-вероятна “претендентка” между 11-те кандидатки за “историческата Мона Лиза” не Лиза дел Джокондо, а миланската херцогиня Изабела Арагон, потомка на фамилията Висконти-Сфорца; Леонардо е бил придворен художник на тази фамилия в продължение на 16 години и близък приятел на Изабела; авторката не изключва дори, че около 1495-1497 Леонардо тайно е сключил брак с Изабела.

Битието на Мона Лиза в портрета на Леонардо остава като че ли непричастно към всички опити да бъде разконспирирана личността зад него – също като излъчването на знаменитата й усмивка. Тя е извисява над всичко останало, прави я тъй жива, едва ли не близка и позната и в същото време унесена, отвлечена, недосегаема. Предизвикателство, чиято вечно заключена тайна явно поражда непредвидими, необясними реакции. Карикатурни имитации или пък вербални заплахи от времето на кубизма, когато поети като Гийом Аполинер призовават да бъде “изгорена”, макар и всъщност да имат предвид само да сложат край на култа към “обожествяване” на изкуството; реални действия като кражбата на “Мона Лиза” от един италианец през 1911 г., укривал картината в продължение на две години под всевъзможни вехтории с намерение “да я върне на Италия”, както заявява на процеса – случай, който пък на свой ред дава повод на германския писател Георг Хайм да напише изключителния си разказ “Крадецът”, чийто герой без малко не унищожава откраднатия портрет на Мона Лиза, тъй като за него тя е олицетворение на изкушението и греха; налудничави атаки като тази на бразилеца Вилегас през 1956 г., който хвърля камък срещу нея и поврежда единия лакът на Мона Лиза; за щастие повредата се оказва поправима.

С какво привлича и предизвиква загадъчно-изплъзващата се усмивка на Леонардовата Мона Лиза? Дали пък наистина не е само “визуален шум”, както се опита да обясни преди няколко години американската наука – феномен в подкрепа на твърдението, че “странната усмивка” не е нищо друго, освен въпрос на възприятие, игра на светлосенките и осветлението, които позволяват на съзерцателя да тълкува изражението на лицето по един или друг начин?

Апропо, още един подтик да се вгледаме в Мона Лиза, независимо дали я познаваме или не – тривиалната литература. Ако все още не сте чели нашумелия бестселър на Дан Браун “Кодът Да Винчи”, препоръчвам ви го. Портретът на “Мона Лиза” в Лувъра играе ключова роля в него – поне доколкото служи като един вид “отправна точка” на тезата, че в разрез с патриархално доминираните доктрини на църквата Леонардо да Винчи е кодирал в творбите си вярата в облагородяващото, извисяващо значение на жената върху двуполюсния, взаимносвързан и взаимнозависим свят на мъжа и жената.