1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

"Призма": теми от културния живот през месеца

Марсел Райх-Раницки на 85 години

default

Не много отдавна Мартин Валзер шумно предизвести за “смъртта на един критик”. Романът с едноименно заглавие бе нещо като литературно отмъщение към злостната критика и има успех, май само доколкото скандализира мнозина, включително мастития критик, когото визираше. Марсел Райх-Раницки междувременно сигурно все пак е надживял обидата и гнева си, че бе взет на прицел и то тъкмо като един вид олицетворение на властолюбието и “упражняването на власт в литературата”. Едва ли има друг, който по-добре от него да знае, че литературните скандали имат свойството почти винаги да умножават славата на в този случай и без друго известните им участници. Така или иначе, в началото на този месец Райх-Раницки беше щедро възмезден – по повод 85-ия му рожден ден на 2.юни той беше обсипан с признание и ласкави епитети, в отговор на които юбилярят неслучайно заяви, че ако от казаното за него е вярно дори само половината, той ще се чувства щастлив.

Дали пък просто поводът не накара даже онези, които не го обичат, да се поведат по формулата: “за юбилярите или добро, или нищо”? Едва ли. По-скоро включително и обидените от някоя негова остра и рязка оценка долавят, че както “присъдите”, тъй и “хвалебствията”, които Райх-Раницки раздава вече няколко десетилетия в немската литература, произтичат в крайна сметка от дълбока и трайна любов към литературата. Най-успешният и най-оспорваният литературен критик в Германия дължи и успеха, и оспорваността си именно на полемичната дарба, която от началото на кариерата си превръща в един вид своя “запазена марка”. Самият той добре съзнава това, иначе не би наричал себе си “великия инквизитор” в литературата, а и не би признавал, че “понякога” бил и “злостен”. Критикът Раницки, казва един негов колега, е силно пристрастен и непредвидим, на това дължи и голяма част от успеха си. Критическото дело и критическите му пристрастия са го превърнали междувременно в явление, в своебразна национална литературна инстанция. Вероятно от епохата на романтизма насам, от времето на Август и Вилхелм Шлегел литературната критика в Германия за пръв път в лицето на Раницки отново придобива тъй важна роля, в много отношения формираща ако не общественото, то най-малкото литературното мнение. Федералният президент Хорст Кьолер го окачествява в приветственото си писмо като “един от най-живите умове на републиката” и подчертава, че десетилетия наред Марсел Райх-Раницки определя литературния и духовния живот в Германия.

Голямата любов на Райх-Раницки в литературата са произведенията на Гьоте и Томас Ман, особено “Вълшебната планина”. Подтикът да посвети живота си на литературата идва обаче от Ана Зегерс и “Седмият кръст”. “Под влияние на този роман, пише критикът в автобиографичната си книга, в затворническата килия реших, изляза ли отново на свобода, да се занимавам с литература.” Престоят в затворническата килия – този епизод от живота на Райх-Раницки слага, между другото, край на политическата му кариера и начало на пътя му в свободния западен свят. Роден в Полша през 1920 г, син на полски евреи, които се преместват в Берлин, след 1938 той е депортиран в родината си и живее във Варшавското гето, откъдето през 1943 г. успява да избяга. Години живее заедно с жена си в нелегалност, след 1944 г. става член на полската комунистическа партия и до 1949 година е консул на република Полша в Лондон и същевременно работи за полските тайни служби. Настоява за отзоваване “по политически причини” и след връщането си във Вършава е изключен от партията си “заради идеологическо отчуждаване”, както се сочи в досието му, и задържан за няколко седмици в единична килия. Прехвърлил се на Запад, той работи за едно издателство, публикува във всекидневници и пише материали за радиото, превежда немски писатели на полски език. Постепенно успява да се утвърди, включително благодарение на помощта, която му оказват западно-германски писатели като Хайнрих Бьол и Зигфрид Ленц. Публикациите му донасят известност и не след дълго седмичникът “Ди цайт” го ангажира за сътрудник. В тези години къде с възхищение, къде със завист и ирония колегите му заговарят за “великия критик” и “литературния папа”. През 1973 г. Раницки поема литературния отдел на всекидневника “Франкфуртер алгемайне”, по късно в продължение на 13 години води популярната и също тъй полемична телевизионна програма “Литературен квартет”, излъчвана по Втора германска телевизия. Последният му, може би най-крупен литературен успех е автобиографичната книга “Моят живот”, която публикува на 80-годишна възраст – силно пристрастна, но и вълнуваща палитра на литературния живот в следвоенна, разделена Германия.

Литературата е, ако си послужим с думите на Хайнрих Хайне, неговото “портативно отечество” – за да му остане верен, Райх-Раницки се нуждае от радикалната независимост на своите критики, предизвикали, впрочем, не малко обиди и вражди. Не е изключено много от тях да не бъдат преглътнати или забравени. И е сигурно, че в критиките и присъдите си той нерядко бърка. На грешките му обаче не си струва да се гневим, даже когато превъзнасят произведения, които бързо биват забравени, или пък “посичат” други, които продължават да вълнуват и да се четат. Истинката сила на Марсел Райх-Раницки, това, което го превръща в авторитетен, запомнящ се, оспорван и същевременно безспорен критик е непредвидимостта на присъдите му. Отличителният му белег са решителността, безпардоността, контролираното своеволие. Самият той би казал, че това е страстта. Страстта или любовта към литературата, която го издига в “литературен папа”, в образец на темпераментния критик, в реторик от голям формат. Най-доброто признание за него са може би съпротивата срещу авторитета, предизвикателството на възражението, полемиката, възпламеняваща и подържаща полемика.