1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

”Призма": Младото кино на Берлинале 55

”Ритуалът" на режисьорката Надежда Косева представя България на форума на младото кино в Берлин

default

Традиционният форум на младото кино този път се представи с по-скромна по обем, но пък и по-взискателна програма. 39 игрални и документални филма на млади режисьори и дебютанти от 33 страни откроиха амбициите на експериментиращото, новаторско, неконвенционално кино. Дързост, артистизъм и многообразие определят като цяло облика му. За новите възможности и многообещаващото развитие на източно-европейското игрално кино напомниха, например, ”Пакостник” на руската режисьорка Таня Деткина и ”Пътеводител” на украинеца Александър Шапиро. Интерес предизвика и международната копродукция ”Поколение: Изгубени и намерени”, осъществена със съдействието на ”Икон филм” и германския Федерален фонд за изкуства по идея на селекционера за Източна Европа на Берлинале. Шест новели от България, Босна и Херцеговина, Румъния, Естония, Унгария и Сърбия, обединени чрез анимационни интермедии в своеобразно филмово пътешествие. Пътешествие, което започва с българската игрална новела ”Ритуалът”, режисьор Надежда Косева, сценаристи Надежда Косева и Георги Господинов, оператор Радослав Спасов. Да участва с авторски филм в рамките на Берлинале е несъмнен успех и шанс за младата режисьорка. Обърнах се към нея с въпрос как преценява самия проект и участието си в него?

НадеждаКосева: Самият проект е пълнометражен омнибус-филм, представлява пълнометражен филм, изграден от малки новели. На моя филм идеята е проследяването на това как две различни поколения празнуват едно и също голямо събитие в живота на човек, каквото е сватбата и това, че едните имат вече някакви изградени ритуали, следват начина, по който дедите им са празнували, следват всички български традиции, а младите са много по-съвременни, по-освободени от бремето на традицията. Въпросът, който си зададох, е дали разликата във формата води до съществена разлика или има нещо, което не се влияе от формата и то се нарича може би любов, не зная.

  • Вие сте и сценарист на филма, такъв малък филм...

Н.К.: Така както къс разказ, както хайку се пише много трудно, така и късометражната форма е много трудна за писане, защото имаш само 16 минути и трябва да разкажеш цяла една история. Пише се трудно, но приятно с човек като Георги Господинов, много ползотворно, много изпълнено, много смислено. Когато разбрах за конкурса, за проекта, се сетихме заедно за един случай, който е истински и са ми го разказвали и го описахме.

  • Да се върнем по-назад, към връзката ви с киното – защо точно кино, какво ви подтикна към този занаят?

Н.К.: Искам да се занимавам с кино от много малка, даже не помня от кой клас. Предполагам, че това е едно почти детско вълнение от кинематографа, от това, че влизаш в една зала, загасват светлините и тече паралелен живот, който те вълнува, който те провокира, който те кара да мислиш понякога даже те променя за малко. От друга страна, провокацията да се опиташ ти да въведеш хората в твой някакъв свят и да им разкажеш нещо, което теб те вълнува и ако успееш и тях да ги развълнуваш, ако успееш да им кажеш това, което е вътре в теб, това е голямо нещо.

  • Лесно ли е за един млад режисьор да прави кино в България?

Н.К.: О, не, напротив, много е трудно, аз имах късмет с този проект, изключителен късмет, защото току-що съм завършила и това е изключителна възможност веднага да можеш да създадеш нещо и то в, мисля, доста нормални условия. От друга страна, имах късмет, защото много хора от екипа ми бяха много опитни и те ми помогнаха с техните познания, с техния опит. Иначе за хора, които тепърва имат да правят първите си крачки, първите си филми, е много трудно, защото все още не се е изградила система, няма един нормално функциониращ киноорганизъм, който да осигурява работа на поне няколко режисьора годишно и особено млади режисьори. Защото няма как да очакваме да има хубави филми, ако не се дава възможност на младите да грешат, да снимат и пак да грешат и да снимат, докато не изградят собствените си изразни средства, докато не се изградят като личности. И от друга страна, да се дава възможност и на опитните, вече утвърдили се хора да работят. Някак си си мисля, че киноорганизмът на една държава прилича по някакъв начин на природния организъм – така, както пингвините не могат да летят защото са им закърнели крилата, така и трябва да се правят повечко филми, за да се очаква от тях да бъдат по-добри, по-стойностни. Аз много се надявам, много вярвам, че има бъдеще за българското кино, но то трябва да се извоюва, то не може просто ей-така да се появи, за него трябва много да се работи и то не един и двама-трима души, а всички хора, които имат нещо общо, които са професионалисти и които искат да се развиват и да творят в България, не извън нея. На мен много ми се иска да имаме едно общество, което осъзнава нуждата да има български филми, да има българска култура, защото културата на един народ оформя неговото самосъзнание. Това е много важно, особено за младите хора е важно те да имат българско самосъзнание. Едно общество, което се грижи за културата си е едно далновидно общество.

  • Какво киното, когато е добро, може да даде на обществото?

Н.К.: Киното може да даде много работи. Така, както може да разсмее и да зарадва човек, така също може да го провокира да мисли за собствените си лабиринти вътре в него. От друга страна, киното може също да бъде и някакъв социален лакмус – така, както калвачът помага на дървото да продължи да живее, така и киното може да се превърне в някакъв вид огледало, някакъв вид социален лакмус на обществото, в което живеем, на социалната ни среда, на държавата ни.