1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

предстоящия втори тур на президентските избори във Франция

Една от главните международни политически тема на изминалата седмица бяха президентските избори във Франция. Идната седмица предстои решителният втори тур, на който един срещу друг ще се изправят социалистката Сеголен Роаял и консерваторът Никола Саркози. Уводната статия в Ди Цайт от Йозеф Йофе е посветена тъкмо на този предстоящ сблъсък.

default

Никъде другаде в Западна Европа държавният дълг не расте толкова бързо, а икономиката – толкова бавно, колкото във Франция. Безработицата трайно стои на десет процента, а мнозинството французи упорито държат на 35-часовата работна седмица, която не е в състояние да разкрие нови работни места. Преди 25 години Франция беше на седмо място по БВП, днес вече е на 17 място в света. На 6 май предстои окончателният избор между Сеголен Роаял и Никола Саркози – избор между ляво и дясно. Избор между промените и карането по инерция. Вярно, че французите са измислили революцията, но пак те са автори и на сентенцията: много неща се случват, обаче нищо не се променя. Социологът Мишел Крозие още през 1970 година посвети цял бестселър на тази нагласа – книгата “Блокираното общество”. Заглавието можеше да бъде и още по-точно: блокиращото общество. Моделът е познат: правителството предприема реформи, щофьорите на камиони, железничарите или студентите излизат веднага на улицата и накрая държавата капитулира. Разбира се, и Сего и Сарко обещават ново начало, но обещанията им са прекомерни и вътрешно несъвместими. Саркози се кичи с плановете за радикални промени. Въпреки това в неделя той увери всички французи, които се боят от бъдещето, че ще ги закриля. Макар и неолиберал той обещава “морализаця на финансовия капитализъм” и силна държавна ръка, която може да спасява концерните от банкрут или от изкупуване в полза на външни инвеститори. Роаял пък от време на време посяга към табуираните думи “гъвкавост на трудовия пазар”, макар че в същото изречение обещава повишаване на минималната работна заплата на 1500 евро и отмяната на гъвкавите трудови договори в по-малките фирми. Критиците подмятат, че социалната програма на Роаял би струвала 74 милиарда евро. И какво ли друго да очакваме в една страна, където във всяко градче има улича на името на Колбер – финансовия министър на Луи 14, който на практика е измислил държавната икономика и протекционизма. В сравнение с германските социалдемократи Роаял прилича на паметник в чест на някогашните велики битки. И Саркози може би наистина е прав с предизборния си лозунг: “Французите не се боят от промяната”. Може би тъкмо поради това той води в допитванията. Вярно, Саркози е популист от висока категория. Той се опитва да прехвърли върху Европейската централна банка вината за проблемите на френската икономика. Той чисти гетата из предградията от мръсната пяна с пожарникарски маркуч в ръка. От друга страна обаче – уви, и при Сего, и при Сарко има доста “от друга страна” – този син на емигранти иска да либерализира трудовия пазар, да намали данъците и да съкрати пенсиите на чиновниците. Или поне така обещава. Двамата опоненти имат една голяма, обща заслуга: те окончателно свалиха от сцената крайния Льо Пен. Поради това можем да им простим и някои националистически изцепки. През следващите дни те ще водят кръвопролитна битка за политическия център, който им остави третият кандидат Байру. При това лозунгите им ще стават все по-остри и все по-еднакви. Въпреки всичко обаче Франция ще се промени след тези избори. Просто защото трябва да се промени.