1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

По следите на евменидите

При излизането му във Франция историческият роман "Добронамерените" бе зачислен към класиката. Въпросът обаче беше, как ще се възприеме отвъд Рейн? Стоян Гяуров за реакцията в Германия:

default

Джонатан Лител

“Хора, братя, нека ви разкажа цялата истина.” С тези думи започва разказа си Макс Ауе, оберщурмбанфюрер от СС, юрист по образование, нацист по убеждение, високо култивиран хомосексуалист и масов убиец, който участва в планирането на холокоста, а след края на войната успява да си изгради нова идентичност във Франция и на стари години решава да сподели “как е било”. Макс Ауе е фиктивният главен герой, от чието име се води повествованието в написания на френски език роман “Добронамерените” на Джонатан Лител. Американският автор си е позволил нещо, което всъщност е толкова очевидно, че човек се пита как никой не се е сетил досега: той не описва действията и мотивите на един нацистки престъпник (което е правено вече безброй пъти), а си слага неговата маска, за да ни покаже отвътре как се чувства едно чудовище с човешки лик. Книгата излезе през 2006 във Франция, където досега са продадени 800 000 екземпляра, и бе отличена с двете най-важни литературни награди на страната. Успехът сред четящата публика и критиката бе изключителен: “Внимание – шедьовър” (“Нувел Обсерватьор”) или “Война и мир на нацизма” (Доминик Фернандес) бяха може би най-силните, но не единствените определения от този род. Романът на отраслия във Франция Лител се възприе също с голямо внимание в Испания и Италия, предстои излизането му и в Америка.
Кич и класика
Самият автор обаче неведнъж бе казвал, че истинското изпитание за неговото произведение ще бъде преводът и приемът му в Германия. Що се отнася до силата на отзвука, той може да бъде доволен: “Добронамерените” бяха посрещнати с публицистична офанзива на най-високо равнище, заглушаваща все още ечащото в ушите ехо от шумотевицата около “Хари Потър” и сравнима с дискусиите, разгорели се навремето около студията на Даниъл Голдхейгън “Драговолните помагачи на Хитлер”. Налице бяха и всички предпоставки за сензация: млад американец от еврейски произход влиза в кожата на един нацист и се опитва да обясни на германците - на френски - защо дядовците им са били такива зверове. Тази дързост обяснява необичайно силния отклик в Германия: още преди излизането на книгата в края на февруари всички големи вестници бяха публикували вече по няколко многоколонни рецензии, така че критиката си каза думата още преди читателите да са имали възможност за това. А “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” изненада читателите/”юзерите” си със специална “интернет-читалня” - дискусионен форум за романа на Лител.
Buchcover: Jonathan Littell - Die Wohlgesinnten

Сигналът за началото на интензивната критическа фаза даде Франк Ширмахер (“ФАЦ”), един от най-влиятелните културжурналисти в Германия. За него Лител със сигурност не е Толстой, а книгата му не е шедьовърът на века, за какъвто я обяви “Монд”. “И все пак това е една голяма книга.” Голяма и студена – добавя Ширмахер, който въпреки възраженията си се оказа най-благосклонен към опуса от 1400 страници на американския писател.
Защото след него температурата на критическото недоволство започна осезаемо да се покачва. Според Кристоф Яр (“Нойе Цюрхер Цайтунг”) най-непростимото прегрешение на Лител е, че антропологизира въпроса за вината, като през устата на своя герой заявява, че всеки на негово място би постъпил вероятно по същия начин - тоест: да участва с убеждение в изтреблението на евреите, да убие собствената си майка, да чука сестра си, докато го чукат него, понякога преди екзекуция да разговаря с някоя от жертвите си на старогръцки и периодически да дезинфекцира префинения си дух с прочит на Платон, Хегел или Флобер. В едно интервю авторът заявява “Всички ние сме германци”, а в друго препоръчва холокостът да бъде “деюдеизиран”, с други думи приравнен към човешката природа. “В контекста на германската и европейската култура на спомена това представлява голяма стъпка назад – пише Яр. – Затова нека се надяваме, че романът на Лител няма да хвърли сянка върху колективната памет за нацизма и холокоста.”
Стратегическа провокация
Това – превръщането на холокоста едва ли не в древногръцка трагедия - е главното обвинение, което германската критика отправя срещу “Добронамерените”, така че забележките по адрес на авторовия стил (“канцеларска проза”) и възмутените възклицания “кич!” или “порнография!” остават на заден план. При това 40-годишният Лител е един изненадващо широко образован и мислещ човек, който е инвестирал в творческия си дебют години на задълбочено изучаване на литературата за нацизма, “интегрирайки източниците в романа си по един безпримерен досега начин” (Ширмахер). Според Ирис Радиш (“Цайт”) проблемът на тази книга, която тя нарича “стратегическа провокация”, е единствено в това как и с каква цел авторът използва своите умения и “свободата на литературата спрямо историята”: “Проблемът е в това, че Макс Ауе придава лустро на наследството на нацизма . . . Но защо ни е нужен един нацистки герой?” Аналогично мнение застъпва и друг рецензент на същия седмичник. Харалд Велцер пише, че разпенването, предизвикано от тази “скучна до смърт книга”, представлява “нов етап на заслепението от нацизма тъкмо заради начина, по който в нея се смесват исторически факти, насилствена порнография и интелектуално достолепие”. В последна сметка Лител не дава това, което обещава, или както прецизира Радиш: “Този роман не предлага решение на загадката защо нашите дядовци можаха да се превърнат в безмилостни убийци.”
Една опасна книга?

Prix Goncourt für Les Bienveillantes von Jonathan Littell

“Хора, братя . . . ” – германците не искат да бъдат братя на отказващия да се покае д-р Макс Ауе и да слушат отвратителната му изповед. Не само защото са “народът на престъпниците”, а защото в Германия дискусията за холокоста отдавна е надхвърлила разглеждането му като “паноптикум на извратеностите” (Велцер). Тук споменът и осмислянето на близкото минало са все още така актуални, а чувството за виновност сред германците така интензивно, че дори опитът на един американски евреин да свали историческата вина от тях и да я прехвърли върху Човека изобщо задейства автоматично рефлекса на отблъскването и отрицанието. Французите могат да си позволят да четат един роман за нацизма и холокоста просто като роман – не и германците.
Междувременно във Франция излизат вече книги върху книгата на Джонатан Лител. В преобладаващия хор на славословията рязко се откроява памфлетът на историка Едуар Юсон и философа Мишел Терешченко, “Самодоволните. Джонатан Лител и писанието на злото”. Те са категорични: книги като “Добронамерените” не бива да се четат, защото “не ни правят по-добри, а по-лоши”; и което е още по-опасно: такива книги “могат да вдъхнат нов живот на злото”. Евменидите, “добронамерените” богини на отмъщението, имат още работа.
Jonathan Littell, "Les Bienveillantes". Gallimard