1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Постановка на Димитър Гочев във Фолксбюне Берлин

О, колко хубава е Африка. Там падат цветя от небето от сутрин до вечер и цялата нощ. Негърът танцува и пее, защото това е истинска радост за белия мъж и бялата жена. А най-хубавото на Африката й е, че е ей там, зад ъгъла на въобръжението ни, трябва само да се върнем към фантазиите от детството си. Или пък - към тетъра Фолксбюне на площад "Роза Люксембург" в Берлин. "Борбата на негъра и кучетата" - тази едва ли не вече канонична пиеса на определения като класик, но после някак си изчезнал от погледа френски драматург Бернар-Мари Колте.

От една страна, френски строеж в Западна Африка, един работник - негър е убит, братът на мъртвия иска да прибере трупа, трупът е изчезнал. Френският заместник-шеф на строежа Кал, убиецът на мъжа, се е постарал да го укрие. В клозета. Това създава проблеми като в антична трагедия с расистки отенък. И още - Леони, парижката годеница на френския шеф на строежа Хорн, както и едно куче, за което само се отваря дума, и много африканска атмосфера в режисьорските бележки. От друга страна, Африка като метафора. Според самия Колте историята би могла да се разиграе навсякъде - да кажем, в парижко предградие или в социалистическата берлинска среда, в Австрия или пък в България.

Африка на режисьора Димитър Гочев е разположена в ничията земя - на празната, ако изключим падащите хартиени цветя и трите микрофона, сцена. Африка, поучава ни режисьорът, е проекционна площ, широко пространство за фантазиите. Фантазиите, които режисьорът обаче като че ли не очаква твърде от зрителите да имат такива. Ето защо и води публиката за носа. За това чудесно се грижи българският актьор Самуел Финци. Танцувайки и пеейки, говорейки на псевдо-негърски сленг, с къдрава перука, после и с боя за обувки, размазана по носа, в костюм на горила или пък с поличка. Докато Финци ни представя негъра, Берт Вреде се провиква в микрофона и гласът му кънти от всички високоговорители. Това доста изнервя ръководството на не-строежа. Убиецът Кал, който идва на сцената директно от столовата, където си е навлякъл костюма на Хенри Хюбхенс от "Градът на жените", се отдава страстно на злоупотребата с дъвка. Изобщо, Милан Пешел въплъщава прекрасна пародия на типичния театрален актьор от Фолксбюне. Буря в чаша вода. И същевременно - специалитет на Пешел - хвърля лъстиви погледи към госпожица Леони, чиято роля се изпълнява от Алмут Цихлер. Отдолу-нагоре и по отблъскващ, пубертетски начин. Което, разбира се, е във висша степен неприятно на замечтаната госпожица, говореща с очарователен австрийски акцент и кой знае как попаднала в Африка.

Не ще и дума, Гочев обича актьорите си. Толкова много, че изважда повечето текстове от контекста им и ги превръща в монолози, които ни биват поднасяни на голямата сцена от един или най-много двама самотни актьори с усилено чрез микрофона въздействие. Историята напълно се забравя - вместо нея четиримата герои на строежа непрекъснато дискутират по темата: Какво е всъщност негър? Само че отговорите, които героите дават, изразявайки всичките си расистки предубеждения и мании, предварително са очертани от игривото жонглиране на Самуел Финци с негърските стереотипи. И така, вечерта си минава като в празна детска въртележка. По-скоро като уморен недвусмислен намек въздейства хрумването "негърът" да мине по пътеката, водеща през зрителната зала към тон-кабината, за да се подсети зрителя, че предубежденията на сцената не се различават от тези сред публиката. Не помага даже и детският театрален хор и виковете на децата към негъра: "Махай се", в отговор на които пък Финци разкрива, че не е никакъв негър, а всъщност българин - още едно подсещане, че всичко е само игра и фантазия. Едва след овациите на зрителите на сцената се появява режисьорът Димитър Гочев - същият, когото така отчаяно търсят през цялата вечер изоставените от него актьори. Жалко.