1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Популизмът в Източна Европа

“Съмнителните гешефти на червените барони.” Под това заглавие левият седмичник “Фрайтаг” помества статия, в която се анализира десния популизъм в Източна Европа. Ето основните моменти от текста на Пьотър Доброволски:

Качински и Качински

Качински и Качински

Равнодушие към политиката и популистко знахарство – такава е равносметката, с която приключва годината в Източна Европа. Най-странното е, че бедността на Изток не предизвиква лява алтернатива. А от такава има реална нужда. Фактът, че в Словакия Роберт Фико спечели премиерския пост с повика за “данък върху милионерите”, а в Полша запазената марка на братята Качински е искането за забавяне на приватизацията, показва, че потенциалът за съпротива срещу неолибералната модернизационна лудост е налице.

Но тъй като източноевропейската левица не смее да пипа догмата и диктата на пазара, борбата се изнася на второстепенни фронтове. Всички се възмущават от хомофобията на братята Качински, забравяйки, че в една завладяна от безработицата провинция това не интересува почти никого. Същото може да се каже и по адрес на необичайния съюз от неолиберали и посткомунисти, които обвиняват Качмински, че действали против интересите на икономиката; та нали в провинцията това е почти препоръка за двамата близнаци. Там където цари бедност, там не важи (без)умната максима: “Щом на икономиката й е добре, ще ни бъде добре на всички”.

Фактът, че против идеята на източноевропейските популисти за една морално обновена, социално импрегнирана национална държава не се надига никаква обоснована критика, се дължи разбира се и на естеството на трансформационния процес след 1989. Във времето, когато преходът от сивото ежедневие на реално несъществуващия повече социализъм към широкия, пъстър свят на свободното пазарно стопанство не вървеше достатъчно бързо, приоритет номер едно имаше изграждането на собственическа класа. Колкото и да е парадоксално, току-що декласираните държавни социалисти се оказаха с най-добрите карти. Те познаваха най-добре системата, която трябваше да бъде подменена. Разбира се те знаеха много добре и как функционира тънкото взаимодействие между политиката и едрия бизнес, та дори и само в държавно-социалистическия му вариант. При това положение първите “истински” капиталисти в Източна Европа бяха рекрутирани именно от бившата номенклатура – виж например унгария премиер Дюрчани.

Тъкмо това развитие предостави на десните популисти едно фантастично оръжие, което те продължават да използват до ден-днешен: каквото и да стане виновникът може бързо и безпроблемно да бъде назован – това е винаги докопалият се по съмнителни пътища до пари и престиж бивш или пост комунист. Не случайно демонстрантите в Будапеща миналата есен протестираха против “старите комунистически кръгове”, които контролирали икономическата система на Унгария и осуетявали справедливото разпределение на капиталистическото благосъстояние. Протестиращите явно изобщо не се замислиха, че може би самата система е виновна за това, че няма благосъстояние, което да бъде справедливо разпределено. Това не им бе казано естествено и от популистките им кукловоди от сорта на опозиционния водач Орбан. Да не са луди да го сторят: докато социалната мизерия, срещу която уж се борят, може винаги да се прехвърля на сметката на червените барони и техните съмнителни машинации, пропагандисткото подсигуряване е перфектно. Добрали се до върха на държавната пирамида, десните популисти – вижте например антникомунистическия лов на вещици, провеждан от братята Качински – продължават несмущавано да се изживяват като борци против злото и за едно по-добро утре. А то, “по-доброто утре”, нямало да дойде докато не бъде неутрализиран и последният посткомунист.