1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Полиция и фотографи

Побоят над фоторепортер от самозабравили се полицаи в сградата на Съдебната палата в София предизвика шумно и публично отрицание от страна на българската професионална журналистическа общност. Георги Папакочев търси отговор на въпроса защо българската полиция мрази обективите:

default

“Оставете ги. Комендианти!” – това е краткия коментар на постовия полицай пред задния вход на столичната Съдебна палата, с който той обяснил на изплашени граждани виковете за помощ и тъпите удари от ритници върху човек зад металната врата на ведомството. Човекът, фоторепортер на столичен всекидневник, се опитвал да снима засилената охрана по повод съдебния процес срещу знаков бос на българската мафия и бил набързо “санкциониран” от полицаите.

Лаконичната оценка на постовия напомня късата, но също многозначителна реплика на прословутия Остап Бендер на информацията, че на улицата бият неговия сподвижник Паниковски. “Вече?” – отвърнал с въпрос литературния герой на Илф и Петров и с погнуса обърнал погледа си встрани.

Фоторепортерите и видео операторите в България, всъщност, ги пердашат отдавна. Биячите са главно полицаи, охранители, ВИП-бизнесмени, а често и политици. Не са един и два случаите на потрошена в паважа снимачна техника или нейното умешлено повреждане пред очите на смаяния снимач. Фотографът на в.”Експрес” е успял да опази редакционния фотоапарат само благодарение на професионалния си инстинкт, но не е запазил по-важното - запечатаните кадри върху него. Униформените са го накарали да ги изтрие един по един. “Малкият дявол”, обаче, е бил за сметка на експертно нанесения му побой, при който видими белези по тялото не са останали. Останали са невидимите, които освен преживяното страдание, са професионалното унижение и страхът, че ако бъдат уволнени, побойниците в униформа няма да се поколебаят да си отмъстят на човека, който просто си е гледал работата и е снимал. И че няма да има кой да го защити.

Само преди два месеца в същия храм на Темида шеф на охранителите по анцуг заповяда на подчинените си полицаи да “попритиснат” здраво до стените фотографи и оператори, опитващи се да снимат дефилето на друг “юнак” в белезници и под конвой. Отново лакти бяха забивани “професионално” в журналистическите диафрагми и бъбреци, и тогава се чуха репортерски викове за “Помощ”, но скандалът беше потушен единствено с порицание на спортно екипирания началник. Резултатът – още по-здраво затягане на режима за снимане на подсъдими на път към съдебната зала. Защото те имат човешки права, каквито обикновените граждани нямат. И полицията стриктно се грижи за правата на подсъдимите, но не и за правото на обществото да бъде информирано за онези, които тровят непрекъснато и без друго нелекия му живот. В този контекст доста многозначително прозвучаха цитираните мнения на две ключови личности – на неуморимата в говоренето депутатка от БСП Татяна Дончева, според която “журналистите заслужавали всичко, защото били готови да разкъсат човек”, както и на зам.-министърът на правосъдието Димитър Бонгалов, който припомни, че доколкото Съдебната палата е обществена сграда, в нея подсъдимите нямат право на личен живот. “Разни хора, разни идеали”, както казва поета.

С какво, всъщност, насочения обектив най-много плаши гузните? Защото човек, който няма от какво да се срамува или притеснява, обикновено се усмихва и позира щастливо пред камерата.

Полицейските психолози скокнаха да обясняват, че насочената снимачна техника била неприемлива за стресираните полицаи, които се страхували от нарушаване на тяхната самоличност. Добре, обаче законът им дава възможността при специални операции да си нахлузват качулки на главите. Фрустрираните “блюстители” на реда, нахвърлили се с юмруци и кубинки срещу фоторепортера, се опитвали да “преобразуват чувството си на унижение, че ги снимат, в чувство на гордост”, според психолозите. И затова половината налагали с юмруци и ритали, а другите се смеели непринудено!

Всъщност причината е прозаична. Когато нарушаваш закона и бъдеш “документиран” точно в такъв момент, никаква обида или унижение не играят. Играе изпепеляващия страх, че губиш държавната си работа и оставаш на улицата. Или, ако си талантлив професионален побойник, преминаваш от другата страна на закона. По принуда. А там нещата са груби, безкомпромисни и обикновено завършват с дупки по тялото.

Служебните притеснения на полицейските сержанти, обаче са нищо в сравнение със страха, който тресе техните началници, в това число и вътрешният министър. Този страх е съвсем основателен. Той не идва толкова от упрека, че в “държава, в която не пазят журналистите, а пазят престъпниците не е държава”, а от неизбежната реалност, че случая ще бъде о разтръбен от правозащитните организации и крехкото реноме на държавата по отношение свободата на словото и печата ще бъде подложено на нови тежки съмнения.

Затова българският министър-председател Сергей Станишев, който се готви да участвува в Третата световна среща на българските медии в Рим тези дни, ще се наложи да обяснява надълго и широко не само причините за полицейския произвол, а и всички други ангажименти на държавата, свързани със свободната журналистика и правото на информиране.

Ако, разбира се, има какво да каже.