1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Писателят и премълчаният му двойник

Нови доводи в полза на стара теза. Бил ли е Шекспир онзи, за когото го смятаме? Наскоро излязла биография на писателя преразглежда въпроса за самоличността на знаменития драмописец и за авторството на неговите творби.

default

"Шекспировите сонети", постановка Робърт Уилсън

Не, Шекспир не е написал “Хамлет”, нито пък “Сън в лятна нощ” или “Ромео и Жулиета”. Защото Шекспир всъщност не е бил Шекспир – той е бил някой друг. Хипотезата е доволно стара, но въпреки това буди любопитство всеки път, когато пак се възроди. Литераторът Курт Крайлер притуря сега нови аргументи в нейна полза – биографията, озаглавена “Човекът, който измисли Шекспир”, излезе наскоро в издателство Зуркамп/Инзел.

От близо 200 години насам учените се опитват да разгадаят самоличността на може би най-големия писател на всички времена. Няма съмнение, че по времето на Уилям Шекспир е живял човек с това име. Само че бил ли е този човек прославеният автор, за когото знаем от литературата? Свидетелствата за живота му са повече от оскъдни – нито едно лично писмо, нито един ръкопис или подпис, недвусмислено доказващ авторството на произведенията, чиито заглавия са изброени под името му във всяка енциклопедия. Запазено е единствено завещанието му от 1616 г.: на по-голямата дъщеря – целия имот, на по-малката, женена за нехранимайко, – кажи-речи нищо, на жена му – “най-добрия креват в къщата”, на трима приятели в Лондон – пари за пръстени в памет на покойника; за книги, ръкописи, картини, предмети на изкуството не се упоменава и дума. Строго погледнато, нищо, което да указва или пък само да намеква за някакво духовно наследство.

William Shakespeare Porträt

Портрет на Уилям Шекспир (1564 - 1616)

Загадката на гения

Друг човек ли е писал, наистина, под името Шекспир? Двойник, криещ самоличността си под псевдоним? Най-смисленото основание за това, че Шекспир е бил Шекспир, а не някой друг, се гради на факта, че в продължение на няколко века никому не е дошло на ум да се усъмни в идентичността му. Но поне от средата на XIX век усилията да се проучи биографията му започват да свидетелстват за известна безпомощност. Относително сигурно е, че роденият в Стратфорд на Ейвън Уилям е учил в местното класическо училище, където освен латинския, не е получил кой знае какви други познания; сигурно е също, че в края на 1582 г., още малолетен, набързо се оженва за по-възрастна жена, която му ражда две дъщери и син, Хам нет, умрял в млада възраст. Какво чудо за броени години (за които липсват всякакви сведения) превръща провинциалния автодидакт не само в преуспяващ театрал, а и в драматург с мощно слово, въображение, естетически вкус, тънки познания за хората, дворцовите порядки, класическата литература, правото, природните науки?

Геният е непредвидим и необясним, гласи простият отговор. Който не вярва, търси други обяснения. Така в шекспироведството навлизат догадки и теории за двойника на Шекспир – за анонимния писател, предпочел да укрие от съвременниците и потомците истинското си име и самоличност. В портрета, който рисувам, няма пукнатини. За мен няма съмнение, че Шекспир е друг, казва Курт Крайлер. Резултатът от неговите проучвания е изложен на 600 страници, тъй увлекателни, че биха могли да си съперничат с кримка. Човекът, който измисли Шекспир, казва Крайлер, е Едуард де Вер, XVII-ият граф на Оксфорд, високо образован благородник в двора на Елизабет I-ва, бляскав поет и автор на комедии, размахвал копие в много турнири: за последното намеква псевдонимът Шекспир, shake (размахвам), speare (копие). Тезата не е всъщност нова, изнесена е за пръв път през 1920 г. от шекспироведа Томас Лууни, затова и в някои справочници под името Едуард де Вер ще намерим уточнението: “известен повече като Уилям Шекспир”. Нови в книгата на Крайлер са по-скоро детайлната аргументация и неортодоксалният подход.

Globe Theatre in London

"Глоуб тиътър" в Лондон

Поетът – аристократ

Но щом е бил тъй надарен и тъй издигнат, защо достопочтеният Едуард де Вер все пак е решил да крие личността си зад псевдоним, бил той в семантиката си и “рицарски”?

В двора на Елизабет I-ва не е било тайна кой е авторът на пиесите, обяснява Крайлер. Граф Оксфорд сам е излизал на сцената. Но по онова време е минавало за неприлично и неподобаващо за един благородник да публикува приживе и под собственото си име поезия, камо ли пък драми. Етикетът е разрешавал подобни публикации само посмъртно.

Всеки би се попитал как така геният не е “разконспириран” посмъртно, ако не от другиго, то поне от роднините си, които със сигурност са били добре запознати с етикета. Или може би става дума за таен семеен заговор?

Близките на Едуард де Вер потулват авторството му и имат причини за това: страхуват се да не бъде разкрита истината за любовните връзки между три лица, за които завоалирано става дума в сонетите на Шекспир, публикувани през 1609 г.

От живота на Едуард де Вер са известни не малко факти. Той е син и наследник на XVI-ия граф на Оксфорд. Получава превъзходно образование, изучава право и владее няколко чужди езици; възхваляван е от съвременниците си като изключително надарен. Негов настойник е един от най-влиятелните хора в двора на Елизабет I-ва, кралският ковчежник Уилям Сесил; на 21 години Едуард се оженва за неговата дъщеря, Ан Сесил и скоро след това заминава на пътешествие из Европа; завърнал се в Англия, напуска жена си: обвинява я в изневяра и смята, че детето, което тя междувременно е родила, не е от него; пет години по-късно се връща при нея.

Hamlet-Aufführung in Genf, Schweiz

Сцена от "Хамлет", Женева, 2006 г.

Вяра и предубеждения

Не само любовният триъгълник в сонетите, а и някои събития и герои в пиесите на Уилям Шекспир напомнят моменти от живота на Де Вер. Означава ли това обаче, че тъкмо той, а не някой си Шекспир от Стратфорд на Ейвън е знаменитият драмописец? И какво променя знанието за премълчаното авторство?

Променя се погледът ни към творчеството на писателя, смята Крайлер. Изведнъж става възможно да проследим точната хронология на произведенията, архитектурата на развитието от лириката и сонетите към драматургията.

Правоверните шекспироведи отхвърлят версията за Де Вер. Стенли Уелс от Стратфорд на Ейвън смята, че проучванията на Крайлер са просто губи-време: Едуард де Вер умира през 1604 – години преди последните пиеси на Шекспир изобщо да са написани, казва той. Излиза, че за да запази в тайна името си, е завещал признанието за тези грандиозни творби другиму. И на всичко отгоре даже след смъртта му творбите се появяват някак на сцената. Това е просто несъстоятелно.

В Стратфорд на Ейвън тачат прославения си съгражданин. Годишно тук се стичат пет милиона поклонници и туристи. Интересът към алтернативните гении, обратно на приходите от туризма, е доста умерен. С мистерията се живее добре. Другите си имат теории, ние пък си имаме гроба му, казват стратфордчани. Аргументът им може би не е съвсем за пренебрегване. Спокойно гледа на нещата и експертът Стенли Уелс, теорията на германския му колега Крайлер го развеселява: Защо хората изпитват тази потребност да се съмняват в Шекспир? Навярно от снобизъм. Непременно искат авторът на тези грандиозни творби да е аристократ, а не обикновен човек, израснал в Стратфорд в семейство на обущар.

Представи и граници

Холивуд и Стратфорд ни позволяват да фантазираме за един млад актьор с перо в ръка, който единствено с талант и школски знания надмогва съсловните граници. Според Курт Крайлер това е чудесна, само че напълно неисторична представа. Като поле за проекции този Шекспир е чудесен, казва той. Бюргерът се разпознава в него, озарява се от славата му и доставя прекрасни интерпретации на пиесите му, само че днес вече можем да загърбим всичко това. Крайлер няма нищо против неаристократичната среда, той е убеден демократ и е пожелал да разнищи въпроса без предубеждения. С усета на детектив е разровил още веднъж архивите, анализирал е писма и стихотворения на граф Оксфорд, открил е сред ръкописите му една новела, а и удивително много насочващи указания в кореспонденцията на двама литературни съвременници на графа.

Das Wintermärchen am BE

"Зимна приказка", постановка в Берлинер ансамбъл, 2005 г.

Те го наричат едновременно мастър Уилям, кръстник на писателя, образцов водач на театрални трупи, първия Орфей, казва Крайлер. Какво мисли мистър Стенли Уелс за това? Не ме интересува, всъщност, отговаря експертът. Не се осланям на догадките. През последните 50 години съм прочел толкова много безумия, толкова много опити да се докаже едно или друго. Изгубих търпение да се занимавам със следващите поредни опити.

За Курт Крайлер това едва ли е неочаквана реакция. Той се надява на по-благослонна публика, а може би и на сензация: Признанието за труда ми, казва авторът, би било признание за Едуард де Вер. Защото този човек наистина заслужава да бъде признат. Блестящият автор на комедии е писал не пиеси, които безследно са изчезнали, а пиесите, които под името Шекспир от 200 години насам продължават да са златният плод на всички сцени. Стволът на този златен плод е граф Оксфорд.

На признанието може да попречи само едно психологическо препятствие. Разгаданата мистерия престава да бъде мистерия. Тя губи своята привлекателност. Ето защо е съмнително дали след името Уилям Шекспир някой някога ще добави: “известен повече като Едуард де Вер.”

Kurt Kreiler: Der Mann, der Shakespeare erfand. Insel Verlag, Frankfurt a. Main, 2009, 596 S.

Редакцията препоръчва