1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Писането като въпрос на оцеляване

Писателката Ангелика Шробсдорф разказва пред Дойче Веле кои са най-важните моменти в живота й, кой й е повлиял най -силно и с какво си спомня за годините, прекарани в България.

default

Ангелика Шробсдорф

Своенравна, хубава, егоцентрична, интровертна, агресивна – една несъмнено многолика, сложна личност – Ангелика Шробсдорф, която в края на миналата година навърши 80 години. И която може да се гордее със значително литературно творчество и бурен живот, който сложи отпечатък върху характера и творбите й, в който тя се пребори с проблеми и кризи, но и който й донесе много щастие и наслада. Ангелика Шробсдорф, която е известна на много наши слушателки и слушатели с романите си, в които България играе голяма роля, е родена през 1927 година във Фрайбург в семейство на строителен предприемач. Тя е третото дете от третата връзка на майка й, еврейка. Прекарва щастливо детство в Берлин. През 1935 година родителите й се разделят. След завземането на властта от националсоциалистите в Германия през 1933 година семейството отначало не осъзнава грозящата опасност, едва след погромите срещу евреите през ноември 1938 година се решава да напусне Германия, родителите се развеждат, за да може майка й Елзе да сключи формален брак с българин и да замине за България с двете си дъщери Ангелика и Бетина.

В България Ангелика Шробсдорф учи в Бухово и в католически пансион

омъжва се за американски офицер и през 1947 година се завръща в Германия. Следват два брака – последния с френския режисьор Клод Ланцман, автор на документалния филм “Шоа”, посещения в Израел и дълги години живот в Израел, на фронтовата линия с Палестина. От 2006 година се завръща отново в Берлин. Берлин, София, Мюнхен, Париж , Ерусалим и сега отново Берлин - затваря ли се кръгът отново за нея ?

“Не, не става дума за кръг, който се затваря, защото желанието ми не бе да се върна в Берлин. Има една сентенция “Следвам повелята на нуждата” - принуди ме нуждата. Така че за мен не се затвори кръг. Той никога вече няма да се затвори.»

Повелята на нуждата ли? Защо напуснахте Ерусалим, където – както често сте казвала - че сте се чувствали най-добре?

“Обичам Ерусалим безкрайно – но в моите спомени. Така както е днес, не можех повече да издържа там - цялото общество ... не само политиците. Политиците са само на върха и те слагат началото на злополучията, на бедите. Но злото се впива и в обществото, защото мнозинството е затъпяло или не се замисля над нещата. Така

цялото общество в Израел загрубя, подаде се на бруталност, повърхностност

Israel Palästinenser Jerusalem Symbolbild Wiedervereinigung Annektierung

Ерусалим

Ужасно беше. Една от причините е, че старото поколение вече не е живо, старите евреи, много немски евреи, с които се запознах през 61-а година. Големи умове, хора с големи познания, които изградиха нов Израел. Но когато се върнах в Ерусалим, ги нямаше вече. Починали. А това което следваше след тях, бе ужасно.”

Ужасно. Защо?

“Те бяха идеалисти. Ционизмът беше идеализъм. Не знам защо той се провали така бързо. Може би това е човешката природа! Само че при евреите нещата се променят по-бързо.”

Наред с Израел България е силно застъпена в творчеството Ви. В книгите “Пътуване до София?, “Ти не си като другите майки”, “Грандхотел България” . Когато сега си спомняте за България, кои са първите мисли?

“Страната, великодушието на хората. ... хората бяха прекрасни... тогава спрямо нас. Те бяха благородни хора. Така малките момичета в училището в Бухово, където бях с майка ми, видяха какъв ужасен страх изпитвах, защото с германските деца винаги имах огромни проблеми. Страхуваш се от децата в Германия, защото ме чувстваха като чужда, различна, каквато и бях. Те се държаха лошо с мен, бяха подли... в най-добрия случай им бях безразлична. А в България, когато влязох в класа, когато застанаха там уплашена, отслабнала до кости, децата усетиха какво изпитвах. И дойдоха при мен. Аз се стреснах, О Боже, какво ще стане? Те дойдоха, прегърнаха ме, утешиха, вдъхнаха ми кураж. Една – никога няма да я забравя, Христина се казваше – тя ме хвана за ръка и каза “Ела, ще седнеш до мен на чина и ще ти обясня всичко. Ще ти кажа какво трябва да правиш”. Така беше в България!

Buch mit Sonnenbrille im Gras

И от този ден обикнах България

В началото, когато пристигнах в София, бях отчаяна, страдах, че трябва да напусна Берлин, квартала Груневалд, хубавите неща, хубавите спомени, да се разделя със семейството, с всички и всичко. Когато пристигнах в България, единственото ми желание бе да се върна в Германия. От този момент в училището, който се запечата дълбоко в паметта ми – как малките деца се отнесоха като майки към мен – обикнах страната.”

Обикнахте страната . .. В коя страна се чувствахте като у дома си? Къде се чувствахте най-добре, най-закътано, къде Ви влечеше сърцето ви?

“В Ерусалим. Защото Ерусалим е уникален град. От първия миг се чувствах привързана към него. Това беше през 1961 година – един малък, беден, разделен град. Ни най-малко хубав. Външно. Но се почувствах силно привързана, може би главно заради хората.

Израел беше първата страна, в която нямаше нужда да обяснявам защо съм такава, каквато съм...

изпълнена с тъга, гняв. Тук, в Германия трябва винаги да обяснявам ... за да не отблъсквам хората, иначе могат да помислят, че съм зла или побъркана. Не съм, но емоциите изригват в мен и реагирам странно за тях. В Ерусалим пък, сред тези хора, които са имали сродна съдба, нямаше защо да обяснявам, те ме приеха такава, каквато съм”.

Кой Ви е оказал най-силно влияние?

"Българите ми повлияха най-силно,защото се срещнах с тях в решаваща фаза в живота ми. Бях на 10 години, когато отидох в България. Когато се върнах в Германия, бяха на 18 години и вече омъжена.

oasis_bulgarien.jpg

Ангелика Шробсдорф бързо се привързва към България

Решаващите години в живота си прекарах в България

Там израснах от дете до младо момиче, от момиче – до млада жена, и от млада жена – до съпруга. Никоя фаза не е толкова важна за един човек. В нея преживях всички промени – физически и духовно и душевно. “

Какво Ви мотивира да пишете, помогна ли Ви някой, вдъхна ли Ви кураж?

“Никой не ме окуражавал или помагал. За мен

писането бе въпрос на оцеляване

дали ще живея или е по-добре да умра. Просто не правих нищо, вероятно съм била много мързелива. Не знаех с какво да се занимавам. Нямах образование, не бях завършила училище. Това естествено се дължеше на факта, че майка ми бе преследвана, че трябваше да броди от едно на друго място, че често сменях жилището и училището. Така погледнато, нацистите много ми помогнаха. Защото дори ако бих получила истинско училищно образование, едва ли щях да се справя. Интересувах се само за нещата, които конкретно ме засягаха.”

Кога започнахте да пишете?

“Започнах една вечер. Спомням си добре. Когато си казах, искаш ли да умреш? Не, това няма да ти се удаде, страх те е. Как и да го сториш? Какво ти се иска най-много? Единствено да пиша, единствено да пиша – си казах. Дотогава бях написала един разказ. Бях още много млада, разказът бе озаглавен “Защо”. Ставаше дума за емиграцията, за незнанието. Моите родители ми казаха, че ни предстои кратко пътуване, хубаво кратко пътуване със семейството до Черно Море. Това пътуване продължи цели осем години. Не ми казаха нищо друго. Може би и аз бях изтикала много неща дълбоко в съзнанието си. Не можех да забравя как напускаме къщата и Берлин. И ми помислих, може би е добре да опиша това. Една вечер седнах и написах първата глава – толкова бързо пишех, че буквите не можеха да догонят мислите ми. Всичко изникна съвсем живо пред очите ми . И с всеки ред спомените ставаха по-ясни . Този разказ, който озаглавих “Защо” и който е първият разказ в книгата “Събудена от спомени”, е зародишната клетка на всички мои книги! Всъщност е винаги е една и съща тема, с известни вариации, разбира се.”

Излизането на първата Ви книга в Германия, озаглавена “Господата”, бе свързано с проблеми, искаха да я забранят?

“Да, да писах, както ми бе дадено от Бога и не лъгах. Описах това, което се беше случило. Представих се в лоша светлина, защото така се виждах, а и така се виждам до днес. Тогава вътрешното министерство в Бавария искаше да заведе дело срещу издателството. Защо? Просто да не повярваш! Заради антисемитизъм и опасност за младите хора! Антисемитизъм – това ме заинтересува много, запитах се какъв е поводът за това. Много просто, авторката, написала тази книга, е еврейка. И се описва в такава лоша светлина, че може да предизвика антисемитизъм. Това се твърди в обвинението. Естествено бях оневинена, издателството излезе от съда с развети знамена. Адвокатът ми каза, да не влизам в съдебната зала, защото там седят стари злонамерени жени и ако Ви видят, няма да имам успех.”

След романа “Господата”, който вдигна много шум, написахте още 12 книги, от които най-голям успех имаше “Ти не си като другите майки”, която е преведена и на български. Ще пишете ли нова книга?

“Искам, но вече не мога. Няма сила, нямам кураж, увереност да предприема нещо, което да има смисъл.

Bücherstapel

Няма никакакъв смисъл повече ... с хората...

Няма смисъл в живота?

“Да, никога не съм вярвала в смисъла на живота. Ние сме тук на земята като дръвчетата, животните, като всичко...”

Но ако се съди по произведенията Ви, имали сте много щастливи моменти, периоди?

“Иначе не бих оцеляла. Имаше моменти, които ме обезщетиха за всичко изстрадано”.

Какво Ви хрумва спонтанно, когато си помислите за тези моменти на щастие?

“Спонтанно, раждането на сина ми бе чудесен момент. И периодът на бременността, чувството, че раждам дете. Това е най-голямото щастие въобще! Когато си мислех, че съм влюбена, всъщност това бе илюзия. Но бях влюбена.

Любовта е илюзия, но влюбеността не

Често бяха влюбена и преживях прекрасни моменти.”

Влюбена, а дълбока, истинска любов?

“Не знам какво е истинска любов. Обичах безкрайно родителите си, също брат ми, а също майката и бащата на майка ми. Мисля, че с тази любов се изчерпах изцяло, така се виждам. Често съм разсъждавала защо след това не можах да обикна никого. Да обикна! За мен това не е само страст, а стъпката, която я следва – голямата прекрасна стъпка към приятелството, разбирането, на взаимната готовност за подкрепа. Не успях да направя тази стъпка. И така не съм обичала истински.”

Имате ли планове за идните месеци, години, за какво копнеете?

“Не, нямам вече планове. Копнежи, да. Човек винаги копнее за нещо, но аз знам, че вече не е възможно. Реалистка съм. Казват, че съм песимистка, че гледам негативно на нещата. Не е вярно, аз съм просто реалистка. Знам, че нищо повече не ме очаква освен лоши неща. Много лоши неща.”