1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Памет за "Реката на смъртта"

Известно е, че има редица граждани на бившата ГДР, които са загинали при опит за бягство през българо-турската граница. За един такъв трагичен случай разказва романа на Димо Райков, с когото разговаря Георги Папакочев.

Димо Райков, български писател, който живее и твори в Париж, е посветил най-новия си роман „Реката на смъртта” на двама немски граждани. На 26-годишният гражданин на бившата ГДР Франк Шнайдер, убит при опит да избяга през българската граница в Турция и на неговия баща Олаф Шнайдер, който и днес се бори синът му да бъде признат за жертва, а не за криминален престъпник, какъвто продължава да се води в официалните регистри. За мото на книгата си авторът е избрал стих на неизвестен източноевропейски поет, който казва: ”Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене.”

Коя, всъщност, е реката от заглавието?

„Реката на смъртта” тече на няколко километра от моя роден град Малко Търново, един от най-строго охраняваните райони по времето на Варшавския договор. На единия й бряг беше комунистическа България, а на другия - Турция, символ на НАТО, на империализма и на оня, „лошия” свят. Още като дете помня как начело с „дружинната” нашият пионерски отряд потегляше към близката застава. Там, в началото на 1960-те години, ни строяваха край река  Резовска и ни обясняваха как по средата й минава границата. „Дружинната” сочеше  водата с думите: „Ето деца, отсреща са турците, а тук сме ние българите, добрите хора”. Още тогава детския ми мозък не можеше да проумее къде точно по бистрата вода минава границата". Когато започнах да пиша книгата си дадох сметка, че цял живот съм пазил в съзнанието си две картини. Едната, на едва забелязваща се могилка край реката с килнат, грубо скован кръст, на който с разкривени букви беше написано: „Източногермански поданик на 21 години”.

Grenzanlagen im Gegenlicht

Смъртоносните зони

Вероятно кръстът е бил поставен от овчар или друг местен човек, но все пак някой беше проявил човещината да отбележи лобното място на убития. Другата картина в паметта ми е физиономията на граничар, който ние хлапаците случайно бяхме зърнали пред милиционерския участък в Малко Търново. Тогава граничарите бяха символ на мъжество, на храброст, а този 18-годишен войник приличаше на старец с посивяло лице. По-късно някой ни разказа как „героят” бил застрелял на границата цяло семейство от ГДР - баща, майка и три деца, едното от които пеленаче. Тези два спомена бяха като проклятие за мен. И когато започнах да пиша „Реката на смъртта” и нямаше сила, която да спре онова, което напираше от сърцето ми и толкова години бях носил в себе си."

Убийствата по българо-турската граница, както вече е известно, са били координирани с   източногерманските власти и тайната полиция Щази. Но те са били извършвани от млади български момчета с автомати и кучета. За ликвидиран „нарушител” на границата те са получавали награда двуседмичен отпуск, а командирите им - премия по 2000 лева за всеки убит. Днес за това не се пише почти нищо. Появяват се бегли спомени, но темата още изглежда неудобна.

"Спомените са живи. В книгата си съм опитал да представя цялата грозна манипулация. Литературният герой Меркадо, чиито прототипи са повечето хора от нашето поколение, става същата жертва, каквато са били стотиците румънци, поляци, чехи, германци, дръзнали да бягат през границата от комунистическия рай. Мои познати от района, които през тези години са били офицери, граничари и всякакви хора на властта свидетелстват, че „нарушителите” от Източна Европа, противно на тогавашната пропаганда, въобще не са били въоръжени, макар дори  джобното ножче да е било смятано за оръжие. Днес в интернет продължава да се пише, че бегълците гледали да убият някое българско дете преди да избягат, вършели саботажи срещу социалистическата държава и други подобни глупости. Това е пълна измама.

Flash - Galerie Schicksalsjahr 98 Bild 4 Grenzen fallen

Падането на границите

Повечето бегълци са били млади хора и не са извършили никакви престъпления. Друг е въпросът, че много от тях са били изненадани от силната охрана на българската граница, след като им е било внушавано, неизвестно от кого, че през България ще избягат много по-лесно,  отколкото през Берлинската стена. Мълвата била, че българите въобще не охраняват граничните райони, че нямат пари за патрони и дори не са добре въоръжени. Това е била фалшива пропаганда. Бегълците не са носели нито географски карти, нито са имали сигурни ориентири накъде да вървят. Най-много от тях са загивали след преминаването през фалшивата граница, която беше прокарана на няколко километра пред истинската и в тъмното те са си въобразявали, че вече са на свобода в Турция. Да не говорим за заблудата с река Велека край Синеморец, която бегълците погрешно мислеха за река Резовска и попадаха право в ръцете на българските граничари."

Към кого е адресиран романа „Реката на смъртта”, какви са вашите послания в него?

"Посветил съм книгата на жертвите от Източна Европа, чиито известни и неизвестни гробове са някъде в тогавашната гранична „зона на смъртта”. Тези гробове са орисани, може би, завинаги да останат безименни, а избитите в тях - вечни престъпници. Бих желал написаното от мен да докосне някак техния дух, да сгрее самотата на техните души, наложена не само от чужди, но и от свои. Забравените заслужават поне това. Липсата на историческа памет за мен е нещо непростимо в днешния свят."

Автор: Г. Папакочев, Редактор: Б. Узунова

Редакцията препоръчва