1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Още една стъпка по пътя към обща европейска външна и отбранителна политика

Коментар за решението на ЕС за създаване на 13 корпуса за бързо реагиране от Бернд Рийгерт, Дойче Веле

С официалното създаване ва 13-те корпуса за реагиране с по 1500 военнослужещи всеки ЕС предприе още една стъпка към общата външна и отбранителна политика. Привържениците на тази политика, вписана като един от принципите на новата евро-конституция, ликуват: Европа сега най-сетне щяла да се сдобие с нужните й мускули, за да може да се налага на световната сцена, когато дипломацията се провали.

Идеята за самостоятелна европейска армия е стара, почти колкото самият ЕС, чиито предшественик се ражда още през 50-те години. След Студената война, по време на която НАТО и Варшавският договор са определящи за военната мисъл в Европа, идеята придобива нова жизненост. След като в бивша Югославия европейците се оказват не в състояние за самостоятелна намеса, нито политическа, нито военна, а са им нужни САЩ и Северно-атлантическия пакт, се засилва убеждението, че Европа трябва да се организира по новому в тази сфера. С полицейските мисии в Македония, с поемането на ръководството на ЕСФОР в Босна-Херцеговина от идния месец и с кратката мисия Артемис в Конго през лятото на миналата 2003 год. ЕС иска да докаже, че е придобил повече военна компетентност.

Под влиянието на американското нахлуване в Ирак Германия, Франция, Белгия и Люксембург се срещнаха през 2003 год. за междувременно прословутата среща на върха в Брюксел. Остро критикуваната от САЩ среща, на която бе договорено по-тясно военно сътрудничество, повишава динамиката на дебата.

В хода на последната година се присъедини и Великобритания. Ала от гледна точка на Лондон целите, поставени от първите 4 европейски държави в Брюксел, като напр. собствена главна квартира на ЕС, бяха редуцирани. Великобритания, Франция и Германия се разбраха за т.н. ”бетъл групс” /бойни групи/, облягащи се обаче на ”взети назаем” структури от НАТО. Военното камндване на мисиите ще се извършва от малко евро-звено в главната квартира на НАТО ШЕЙП. Заместник-главнокомандващият на НАТО едновременно ще командва и войските на ЕС. Зорко ще се следи, да не се създават дублиращи структури. Тъй като НАТО също изгражда корпус за бързо реагиране, е нужен сложен ротационен модел, за да не могат едни и същи национални войски да рапортуват бойна готовност както пред пакта така и пред ЕС.

В бойните единици могат да се съзрат зародишите на истинска европейска армия, в която някога в бъдещето ще се прелеят националните армии. Визията от времето непосредствено след Втората световна война би могла да се превърне в действителност. Юридическа основа за действия е Амстердамският договор от 1998 год., който вече предвиждаше действия като ”сини каски” – т.-н. ”Петерсбергски мисии”. Конституцията на ЕС предвижда по-стабилни мандати, стигащи до превативна дейност срещу възникването на конфликти.

За реални действия обаче са предвидени две високи бариери: единогласие на държавите-членки и мандат от ООН. Към тях се прибавят и практически бариери: за бързото транспортиране на войските им на европейците не им достигат чисто и просто съответните самолети. Само Великобритания разполага с 4 взети на лизинг големи транспортни самолета. Цари хроничен дефицит на хеликоптери. Така например машините, необходими на НАТО за Афганистан, разбира се, не са на разположение за армията на ЕС. От години министрите на отбраната от ЕС обещават да вземат съответни мерки за оправяне на нещата. Оспорвано е и финансирането на бойните единици. Едав постепенно сред отговарящите за отбраната политици се налага схващането, че военната ”игра на мускули” също струва