1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Охладняване в словенско-хърватските отношения. Филмовият фестивал в Сараево

Сараево

Сараево

Отношенията между Словения и Хърватия напоследък отново се влошиха заради един проектозакон, подготвен от правителството в Любляна. Става дума за намерението на Словения да въведе екологически защитена зона край своите брегове в Адриатическо море. Но крайбрежната ивица на Словения е едва 30 киломтера дълга и новата зона неизбежно ще засегне интересите на съседите – Италия и Хърватия. Доскоро Словения беше сред така наречените “необлагодетелствани” крайморски страни и според Конвенцията на ООН за морското право на страната не се полагаше да притежава собствени териториални води. През 2003 година Словения прие нов Морски закон, с който провъзгласява свои териториални води с аргумента, че като държава-наследница на бившата Югославия тя има същите права като Хърватия и Босна и Херцеговина по отношение на Адриатическото крайбрежие. Словения привежда исторически аргументи за своите претенции, но фактът е, че страната притежава крайбрежна ивица едва от Втората световна война насам – дотогава регионът беше населен от италианци. Така че според специалистите Любляна няма шансове да защити претенциите си пред един неутрален международен съд. Настоящото словенско правителство доскоро целенасочено работеше за подобряване на отношенията със съседна Хърватия, но с новия законопроект между двете страни настъпва поредното охлаждане. Кабинетът в Любляна внесе спорния закон както под натиска на националистическата опозиция отляво и отдясно, така и заради Словенската Народна партия, която е част от управляващата коалиция. През юни премиериет на Хърватия и Словения се срещнаха под ослепителното слънце на остров Бриони в Адриатическо море и тогава двустарнните отношения също изглеждаха потопени в ярка слънчева светлина. Студеният август обаче върна зимата в словенско-хърватския диалог.

Оставаме на територията на бившата Югославия с кореспонденцията на клаус Льозер за кинофестивала в Сараево, където награда взе и български филм.

Въпреки огромните усилия, вложени във възстановяването на Сараево, следите от войната все още се набиват в очи. Няма я прочутата университетска библиотека, опожарена заедно с двата си милион книги през 1992 година, от някогашния луксозен хотел Европа е запазен само скелетът, за войната напомнят и стотиците дупки от куршуми покрай така наречената “Алея на снайперистите”. Още по-многобройни и трудно лечими са невидимите рани от войната. От април 1992 до февруари 1996 Сараево беше под обсадата на сръбските войски, като целта беше не толкова да бъде превзета столицата, колкото да се разруши нейният мултиетнически и мултирелигиозен характер. Е, мнозина натрупаха тогава и богатства покрай контрабандата и търговията, но това е друга тема. Още докато траеше обсадата, през 1994 година, беше създаден сараевският филмов фестивал. Една от целите му гласеше: да се опази “балканският Ерусалим” от физическата и духовната разруха. 11 години по-късно фестивалът процъфтява като добре посетена среща на кинопрофесионалисти от цял свят. Сред развалините може да се види дори светски блясък: тежки лимузини, червена пътека, келнери в ливреи и бели ръкавици. Имената и фирмите на близо сто спонсори се точат на цели страници в края на фестивалния каталог. Сараевският фестивал се превърна във втори по важност след Солун форум на балканското кино, където на екрана се появяват най-важните проблеми и конфликти в региона. Лентите, представени в Сараево, много напомнят на околния пейзаж в разпаднала се Югославия: раните от гражданската война, първите кълнове на новото, отчаянието и надеждата. “Събуждане от мъртвите” – този филм на Милош Радивоевич прави равносметка на войните от сръбска перспектива. Когато през март 1999 година започват бомбардировките над Белград, един интелектуалец се надига от гроба си. Дадени са му 48 часа, за да се срещне с най-близките си хора. Но всичките му опити да защити мнението си и да уреди неуредени лични отношения, се провалят по трагичен начин. Действителността, на която се натъква, му прилича по-скоро на някакво безцветно междуцарствие, пред което дори гробът е за предпочитане. “Юг-югоизток” също е филм, който се опитва да разкаже за сръбската липса на ориентири – този път със средствата на гротеската. Режисьорът Милутин Петрович конструира дива история около изпадналата актриса Соня, която търси из Белград своя – може би несъществуващ – син. Авторите събират всякакви отпадъци от киното на постмодернизма и ги сглобяват в абсурден пъзъл от трилър, конспирация, кич, траш и, естествено, поклони към Хичкок. Резултатът оставя зрителя с противоречиви чуства, но филмът е забавен за гледане. “Кукуми” на Иса Шося е един от първите истински косовски филми. Сюжетът е познат: след изтеглянето на сърбите група болни напускат психиатрията и тръгват към родните си места, но след редица перипетии решават все пак да се върнат в лудницата. Награденият филм на българския режисьор Георги Дюлгеров “Лейди Зи” е на друга тема: съдбата на една двойка, отраснала в сирашки дом и белязана от неравенството. Филмът изненадва с неочаквани обрати и с напълно несантименталното описание на социалната мизерия в областта по българо-гръцката граница. Забележително е постижението на крехката и същевременно много мощна актриса Анелия Гърбова. Фестивалът в Сараево беше вълнуващ като кино, но и като дискусии. В това отношение малко други световни кинофестивали могат да се мерят с него. И в клуба Са на фона на необузданата балканска музика, и по неделното стъргало непрекъснато възникваха наповторими мигове, които отчасти оправдават изтърканата от употреба емблема на фестивала: сърцето.