1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

От Мохамед до ислямската демокрация

Стоян Гяуров представя книгата на Реза Аслан “Няма друг бог освен Аллах”:

Време е за нов прочит

Време е за нов прочит

Религията е нещо различно от вярата, казва Реза Аслан, тя е разказаната история на вярата. Религията е и още нещо: тя е борба за верния “разказ”. В исляма тази борба продължава и до днес, а нейното ожесточение и медийното й eкспониране въвличат целия свят в спора за същността на тази религия. Книгата “Няма друг бог освен Аллах” на младия американски историк от ирански произход е нещо повече от критичен разказ за възникването и развитието на исляма, “тази така често недоразбрана вяра”; тя е преди всичко пледоария за необходимостта от реформи.  

През 610 г. в арабския град Мека един търговец със склонност към самовглъбяване получава религиозно просветление и разбира, че е божият пратеник. Мохамед прекарва няколко години в дълбоки терзания относно истинността на своята мисия, но когато добива достатъчно самочувствие и започва да проповядва, градските управници от клана, който от векове експлоатира вярата на бедуините, центрирана около светилището Кааба, и търговските възможности, разкриващи се от постоянния приток на хора в града, са ужасени. След което решават да го убият, но Мохамед избягва в Медина, един оазис, населен предимно от юдаизирани араби. Именно там неговото първоначално социално-реформистко движение прераства в религия, а той намира формулата на новата вяра: “Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.” С тази вяра няколко години по-късно Мохамед, начело на своята армия, се завръща триумфално в родния си град, отива в светилището Кааба и изхвърля оттам всички изображения на божества, като оставя само едно – онова на Христос.

Монотеистичната заостреност поставя исляма в редицата на християнството и юдаизма, от които той се отличава обаче по забележителната широта на възгледите си. Мохамед учи, че ислямът, както и другите две монотеистични религии, водят началото си от израилския праотец Авраам, че и трите са религии на книгата, а техните привърженици образуват едно верско племе. Коранът напомня на много места, че посланието му е просто “потвърждение на съществуващото преди (откровение)”. Тората, Евангелията и Коранът разказват, според Мохамед, една и съща история, историята за отношението на човека към Бога, в течение на която мисионерското съзнание се предава като щафета на следващия пророк – от Адам през Мойсей и Христос до него самия, който е последният в тази верига.

Мюсюлманите вярват, разбира се, че Коранът съдържа окончателното откровение на Бога, а Мохамед е “печатът на пророците”. Коранът не обявява обаче другите свети писания за нищожни, а претендира просто, че е техният завършек. Можем да се съгласим с Реза Аслан, че това е забележително постижение в полето на монотеизма. Впрочем идеята, че всички текстове на откровението произлизат от една-единствена тайна книга в небето, има един още по-дълбок пласт. Това е мисълта на Мохамед за духовното родство между евреи, християни и мюсюлмани, които се молят на един и същ Бог, четат от една и съща свещена книга и имат еднакви морални ценности. Всяка от тези групи съставлява отделна верска общност, ума, но заедно те образуват една голяма ума. Това е една необикновена идея, която Аслан синтезира в така сполучливото определение “монотеистичен плурализъм”.

Мохамед практикува онова, което проповядва. Той определя Йерусалим за посока на молитвите на мюсюлманите (по-късно обърната към Мека), възприема много от еврейските предписания за храна и чистота и призовава последователите си да се женят за еврейки; сред неговите десетина жени е имало една еврейка и една християнка. Унизителното положение на жената в мюсюлманското общество е общо място в критиката на исляма, но според тълкуването на Аслан това положение, означаващо по-скоро завръщане към предислямска Арабия, където един мъж струва сто камили, а жената петдесет, е резултат от опорочаването, а не от утвърждаването на идеалите на пророка. Самият Мохамед стига до благосъстояние благодарение на една изключителна жена – първата му съпруга Хадиджа, една богата, доста по-възрастна от него вдовица, която особено в началния период на божието му призвание е негова не само материална, но преди всичко духовна опора. Със или без нейното влияние Мохамед променя старите брачни и наследствени норми, така че жените в Арабия за пръв път получават правото да наследяват собствеността на мъжа си и да разполагат със зестрата си. Тези реформи обаче намират противоречиво отражение както в Корана, така и в живота, като и на двете места новият постулат за равенството на двата пола пред Бога се сблъсква с традицията, поставяща мъжа над жената. Изходът от този сблъсък е известен.  

Друг непоклатим топос в преобладаващата на Запад критична настройка към исляма е представата за него като войнствена религия. Аслан отхвърля този стереотип, фокусиран в понятието “джихад”, като продукт на папската пропаганда от времето на кръстоносните походи. Научаваме, че “джихад” няма нищо общо с война, още по-малко със свещена война, а означава “стремеж”, “усилие”, “ангажимент”. Аслан обяснява това понятие като “примитивна теория за справедливата война”, възникнала във вихъра на кървавите конфликти, в които биват въвлечени Мохамед и неговите хора. “Що се отнася до използването на думата “джихад” от днешните екстремисти, то има за цел да придаде религиозна окраска на техните планове, което противоречи изцяло на духа на мохамеданството” – подчертава американският автор.

Със смъртта на Мохамед през 632 г. започват споровете около интерпретацията на думите и делата на пророка, настъпва времето на светкавичното разпространение на мюсюлманството и вековното господство на халифата. Успоредно със стабилизирането на сунитското правоверие възниква шиизмът, “партията на Али”, обединяваща последователите на четвъртия халиф; изкристализира и едно мистично-поетично направление, суфизмът, обладано от стремежа към непостижимата любов. В по-ново време развитието на исляма преминава в сянката на заника на халифата и под знака на колониализма. В известен смисъл колелото на историята се завърта обратно, но докато по времето на Мохамед на преден план стои социалната проблематика, днес мюсюлманството се профилира в стълкновението си с политиката.

Аслан подчертава, че с появата на националните държави ислямът се вижда изправен пред най-голямата задача на съвременното си развитие: как да се съвмести универсализмът на мюсюлманската ума с тесните граници на национализма. В тази перспектива - въпреки 11 септември 2001 и нажежената политическа реторика - той заема една изненадваща позиция: “Онова, което става днес в мюсюлманския свят, е вътрешномюсюлмански конфликт, а не борба между исляма и Запада. Западът е само свидетел – несъзнателна жертва на борбата за надмощие по въпроса кой ще бъде авторът на следващата глава в историята на исляма.” Като отхвърля популярното опасение за сблъсъка между културите, американският историк придава пареща актуалност на проблема за реформата на исляма и в последните страници на своята еднакво съдържателна и увлекателна книга очертава контурите на виждането си за “ислямска демокрация”. Инстинктивната съпротива, която това словосъчетание предизвиква, не е нито учудваща, нито  се нуждае от обяснение. Учудваща по-скоро е аналитичната виртуозност, с която Аслан, напълно в позитивния дух на новата си родина, разгръща своята оптимистична теория, опираща се на схващането, че секуларизацията не е задължителна предпоставка за плурализма, и че човешките права и плурализмът не са резултат, а изходна точка на секуларизацията. “В случай на конфликт между народния и божия суверенитет, интерпретацията на исляма трябва да отстъпи пред демократично-политическата действителност... Времето на ислямската реформация започна”, прокламира Аслан, а на нас ни се иска да му вярваме – въпреки атентатите. 

Reza Aslan, Kein Gott ausser Gott. (Beck)