1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Отново за свободата на словото

Прокуратурата в Германия започна разследване срещу 17 души за тиражирането на поверителна информация. Какво може да научи България от този дебат в германското общество? – Отговор търси Емилиян Лилов.

default

Пресата на прицел

Вълнението сега е голямо, защото действията на прокуратурата се възприемат като посегателство срещу свободата на словото. Мнозина, вкл. хора от политическите среди, вече поставиха диагноза на прокурорските действия, като не се поколебаха да ги определят като глупави. Други са изненадани, че в една развита демокрация, е възможно да бъдат преследвани журналисти за това, че всъщност си вършат работата. Защото да не забравяме, каква е мисията на журналистите – да търсят информация и да я правят обществено достояние.

Едва избухнал скандалът, и в германското общество обаче някак си много бързо се оформиха фронтовете и сражаващите се на тях. Това позволи на обществото да се запита, кое е по-скандалното в случая - дали това, че журналисти са направили обществено достояние информация за работата на службите, или пък това, че правителството на практика е криело от парламента важни информации? Това пък поставя въпроса - що за демокрация е тази, която се кълне в свободата на словото, и която обаче същевременно може да преследва тези, които са дръзнали да осуетят стратегията на властта да държи важна информация в тайна от обществото!

Споровете в Германия, както казах, имат ясно различим профил, а цялото действие се води напълно прозрачно и пред очите на цялото общество. От което, разбира се, печелят всички участници в дебата, и най-вече – гражданското общество.

Това ме подсеща, че в други общества, вкл. българското, са познати и други практики. Един пример. - Наскоро в полицията беше привикан един блогър, на чийто сайт потребители си разменяха информации около вълненията за природния парк “Странджа”. Човекът просто публикувал информация от електронните медии за протестите в защита на природния парк, както и репортажи от тези протести. Държавата обаче видяла в това заплаха за обществения ред, характеризирала действията му като подбудителство към гражданско неподчинение, и съответно го призовала да се яви при дознател!

Защо ви връщам към този скандален случай? Защото той показва няколко скандални за България неща – Първо: че са живи старите стереотипи от комунистическо време в отношението на държавата към гражданите; че не са изолиран случай административният произвол и посегателство срещу свободите на гражданите; че гражданското общество, като съвкупност от свободни личности в едно демократично общество все още не е достатъчно зряло, ако съдим по вялата му реакция на привикването в полицията на въпросния блогър; и не на последно място този случай показва, какво е отношението и на държавата и на въпросното гражданско общество към свободата на словото като един от основните принципи на демокрацията.

Целият скандален случай представлява нагледен пример за това, как държавата се опитва да заглуши една обществена реакция. Това накара една от водещите медийни познавачи в България – доц. Нели Огнянова, да коментира, че българското МВР “прилага тактика офлайн за събития онлайн”. Което ме подсеща за съществуването на още един стар стереотип в България, където очевидно се гледа, не какво се казва, а кой го казва.

Вместо финал да кажем, как в сходна ситуация функционират механизмите в други общества. Отново ще дам пример с Германия – когато през февруари полиция нахлу в редакцията на политическото списание “Цицеро” след публикуването на поверителен документ на криминалната служба, Конституционният съд не се поколеба да определи действията на полицията като незаконни. С което на практика съдът не само се застъпи за свободата на словото, но и укрепи значително свободата на медиите, напомняйки на държавата да не превишава правомощията си. Някой да е чул, подобно нещо да се е случвало в България? По-скоро сме виждали обратното действие, което поражда противодействие най-вече в Страсбург. Ето защо не бива много да ни учудва, защо България продължава да губи прекалено много дела в Международния съд по правата на човека, и защо според американския Държавен департамент и авторитетни неправителствени организации като “Фрийдъм хауз” напр. България е в категорията “частично свободните” страни по отношение на свободата на медиите. Впрочем, сред страните от ЕС само Румъния е другата пълноправна членка, попадаща в тази категория.