Отново за паметта | Начало | DW | 25.06.2007
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Отново за паметта

Кои са българските духовни водачи. Колегата Явор Дачков бе провокиран да си зададе този въпрос по повод кончината на един писател.

default

Смъртта на писателя Богомил Райнов бе отразена в медиите с множество репортажи, разкази и спомени. За националната телевизия кончината на Райнов бе първа новина. С нея почна централната информационна емисия в 20 часа. На фасадата на софийския университет бе спуснато черно траурно знаме. Той бе изпратен едва ли не с държавни почести, а тирадите в знак на признателност към „гения на големия българин” продължиха около седмица. Не заради правилото – за мъртвите или добро или нищо. Мисля, че не толкова и от истински респект. Струва ми се, че това поведение бе до някъде дирижирано. Но не като предварително замислена акция, а някак спонтанно организирано. В годините след прехода Райнов бе забравен. Неговото име бе възкресено след като получи орден „Стара планина” от президента на републиката. Впрочем това награждаване съвпадна със скандалите около оповестяването на агентурното минало на Георги Първанов. До голяма степен то бе замислено като контра пи ар акция – да си спомним с добро за разузнавачите на тихия фронт. Емил Боев трябваше да отклони вниманието от Гоце. Но това е друга тема. Моята отново е за паметта. И за безогледния начин по който днес продължаваме да подменяме историята си. В следствие на тази подмяна Богомил Райнов бе превърнат в национално значима фигура, а за хора като Стефан Попов да речем никой не е чувал. Последният е един малкото истински български интелектуалци. По –голямата част от живота му е минала в изгнание, починал е преди 18 години, малко преди да види страната си свободна от комунизма. Когато преди половин век е писал студии върху Европа и нейното бъдеще, Райнов е заклеймявал упадъчното западно изкуство и е писал евтини романи, заимствани между другото от западни автори. Стефан Попов е живял един труден, но почтен живот. Имах щастието да се запозная с неговата вдовица –г-жа Тинка Попова, малко преди да почине в Мюнхен. От нея, въпреки, че беше над деветдесетте се излъчваше благородство и класа, присъщи обаче на друга епоха. Показа ми снимки, разказа няколко истории. Полъх от една друга България, която за съжаление бе унищожена от съратниците на Райнов. В името на кариерата последният се отказа от именития си баща, разби с идеологически статии и доноси работата и живота на доста български интелектуалци, забърка се в една от най-мащабните далавери по времето на соца с произведения на изкуството, бе изгонен от дипломатическа работа в Париж (казват заради шпионаж), бе първа идеологическа подлога на диктатора Живков и неговата дъщеря, направи куп мръсотии през живота си и бе изпратен с почести. Единственото, което казват днес по повод на неговите злини е, че е имал противоречиво минало, но то било естествено, като при всеки човек. Защо ли не открих такива противоречия в живота на Стефан Попов. И защо ли за него, както и за още поне десетина големи имена от българския духовен живот не се знае нищо. И дали ще дойде време когато ще започнем да ценим истинските стойности в историята, без да се съобразяваме с политическата конюнктура. Докато това не стане, няма как да се научим да го правим и в настоящето.