1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Отговори на въпроса за м.октомври

Имате ли ученици в семейството? Какво е мнението Ви за достъпността и състоянието на образованието в България? Тези въпроси Ви зададохме през октомври, уважаеми слушатели.

default

Голям интерес към темата, проявихте, уважаеми слушатели, очевидно и под впечатлението на продължителната учителска стачка. Илиян Смилков от село Кърналово пише :

"През всичките години на прехода, проблемите на българското образование все повече се задълбочаваха и трупаха. Стачката на учителите, изригнала като гейзер, подчерта отчетливо нивото, статуса, ролята и мястото на образованието в днешно време и в цялостния ни обществено-социален живот."

Нина Поптодорова от Сандански, също е повлияна от учителската стачка и пише :

"Учителите успяха в едно - да фокусират погледа на обществото към професията си - но дали тя е толкова непопулярна, колкото се стараят да я представят в своите вопли и протести и ако е, не носят ли и те вина за отношението към своя труд и левовата му равностойност? Уважението не се купува с пари, нито е въпрос на спусната директива, не се налага и с камшик - то е право на свободната воля. Колцина от учителите ни са го заслужили? И защо да се уважава човек, който допуска учениците му да доизучават материала в платени частни уроци извън класната стая... Качеството на образованието ни е функция и от работата на учителя, от неговото отношение и чувство за отговорност. Колко от учителите ни владеят поне един чужд език, въпреки щедро предоставяните възможности от министерството за безплатни курсове? Колцина се усъвършенстват? Децата усещат и уважават образованите хора с широка култура, усещат професионалисти, който не се оплаква от наложените му отгоре методически правила и ръководства, а успява да разчупи шаблона и внесе свой неповторим почерк в преподаването. Време е за де заговори за учителството като за призвание и да се прецизира приема на преподаватели - това наистина не е професия да тройкаджии от университета!"

Николай Бакалов от София се вълнува много от въпросите за образованието, защото смята, че от тях зависи бъдещето на нацията. Ето какво ни пише той още:

"Това, което сполетя нашето образование през последните 17 години е една тотална разруха и подмяна на ценностите. Училище, в което се продават свободно наркотици, децата посещават училище, когато им хареса, вулгарно отношение към учителите и своите съученици, масово преписване на изпити, купуване на изпити и оценки, а дори и на цели дипломи. Това е върхът на разрухата, която започна много отдавна. Какво значение има, че образованието е относително достъпно, когато учениците бягат от училище и го напускат без да умеят да си служат добре с родния си език! "

Мара Касабова от София ни е написала, че от съжителстващите в дома и три поколения - най-старото - т.е. онова, което е учила пред 9.септември 1944 година има най-твърди познания по отношение на исторически събития, дати, географски понятия и др. Нашата слушателка си обяснява това със системата, съществувала тогава и очевидно препоръчва да се преподава по-малко материал, но по-добре систематизиран и с повече време за усвояване. Петко Петков от София споделя личните си впечатления от ученици в семейството: В отговор на нашия въпрос за достъпността на образованието, той пише :

"Големият брой на българските студенти в чужбина показва, че средното ни образование нито е некачествено, нито е недостъпно. Защо тогава сме много убедени, че образованието ни е некачествено? Според мен това парадоксално усещане се дължи на факта, че образователната ни система изостава от понесеното от вихъра на драматичните промени наше общество. Друга причина е, че по традиция образователната система се отъждествява със системата от държавни и общински училища и напълно се игнорират множеството съпътстващи форми на предимно частни образователни структури. Все пак лично аз смятам, че към качеството на предлаганото в България образование могат да се отправят много основателни претенции. Също така обаче съм дълбоко убеден, че ако ние като общество не сме в състояние да се отнесем с дължимия респект към образоваността и възпитаността, то образователната ни система никога няма да получи нужният и стимул за да предостави качествено, а не само достъпно образование."

Лилия Енчева-Христова от София смята, че образованието в България е достъпно, но че качеството му е ужасно. Тя засяга и една на пръв поглед странична тема, която обаче не е маловажна - става дума за различни училищни форми на обучение като "зеленото училище" или други извънучилищни занимания, свързани с финансови искания към родителите и в заключение пише :

"За мен това е легализиран рекет на определени фирми , които работят с училищата, над родителите".

Димитър Байраков в своя имейл обобщава личните си впечатления по темата така :

"Качеството на образование за съжаление навсякъде е ниско, но това според мен е въпрос на лично отношение. Имам в предвид, че никой няма да ти налее мозък в главата, а нужна самоинициатива и желание да научиш нещо."

Георги Раков от София , който в семейството си има ученичка 12-ти клас пише, че за неговите възможности, достъпът до добро образование е невъзможен и пояснява :

„Непосилна е таксата за частни уроци, курсове в елитни учебни центрове и др. Оттук и мнението ми за нивото на образованието. Колкото по-скъпо струва, толкова е по-добро. Трябва да бъда реалист. Държавата не е способна да осигури добро образование.”

За финансовата страна на доброто образование става дума и в много други писма – например при Евгени Демиров:

„Имам второкласник и съм истински притеснен поради влошеното качество на образованието и прекомерните финансови разходи. Може би с разходите ще се справя, но дали това е така за всички ни? Всъщност достъпността до добро образование е една от опорите на здравото общество, без което не можем да живеем добре, ефективно и в хармония с природата и другите хора. Предмети, затвърждаващи гражданското чувство във всеки млад човек са наложителни, но не може тези дисциплини да се преподават от немотивирани учители. Учителят трябва да е несъмнен авторитет за ученика, защото само така се постига устойчиво формиране на адекватна ценностна система. Как обаче учителят да проявява авторитет, когато няма право да предприема никакви наказателни мерки срещу ученик, имащ много пари и по-високо социално положение? Или как да спасим учениците от влиянието на комплексирани и обезверени преподаватели? Точно тези проблеми трябва да се решат от нашите управници. Ако нямаме ясна стратегия и единодушие сред политиците и управниците въобще, няма да можем да пристъпим към решаването на проблемите.”

Георги Каменаров отбелязва, че никога досега, от времето на основоположниците си, образованието в България не е било на такова ниско равнище и пише :

„Има тенденция управляващите да се хвалят с успехите на отделни учащи се, но това е прикритие на жалното състояние на голямата маса учащи се.”

Същият слушател смята обаче, че хората са запазили стремежа си към просветата и въпреки неудачите в образованието, някой ден то ще се възроди. Атанас Маринов ни изпратил доста развълнувано писмо, в което защитава каузата на учителите и се опитва да отговори на въпроса, защо тази горда в миналото професия междувременно се посреща подигравателно. Ето редове от писмото му :

„Мисля, че причините са много. Една от най-важните е фактът, че обществото и държавата са поставили учителите в много отговорна, трудна и „вряща” среда, ограничили са средствата и възможностите им по различни начини, а искат от тях много. Учителите са виновни за всичко: те трябва да учат вашите деца, те трябва да заместят вас, родителите, когато отивате на работа в Гърция, Германия, Англия и Испания, те са виновни, че учениците пушат, че взимат наркотици, те трябва да са и супермени- модни спасители през нощта в обърнатия рейс в придошлата река, те не трябва да мислят за себе си… и вие ги мразите, защото не правят всичко това Учителите са виновни и за това, че по-голяма част от учениците ходят насила на училище. Те са длъжни да ги мотивират?! Е, питате ли се как се наливат знания в главата на ученик, който просто не иска да получи тези знания?”

Димитър Димитров споделя онова, което е чул от племенницата си за Математическата гимназия в Бургас, където според нея повечето учители си вършели работата формално и че в другите училища положението било още по-лошо. Затова нашият слушател пледира за система, която да възнаграждава добрите учители и да гони от работа лошите.

Велизар Димитров от София обръща внимание и върху аспекта за достъпност на образованието за малцинствата. Той пише :

„За децата на социално слабите и най-вече за ромските, училището е вече несбъднат сън или последна грижа. В този забързан незнайно за къде свят, претоварен от хранителни и финансови излишъци, те мислят предимно за физическото си оцеляване – просят, събират картонени отпадъци, крадат кабели и чугунени капаци на колектори, разфасоват стари коли или негодни домакински уреди. За едно дете, което изкарва 100-200 лева на месец от вторични суровини, ходенето на училище е загубено време. В повечето случаи то издържа безработни и алкохолизирани родители и по-малки братчета и сестричета. Други пък, поради закриване на училищата в малките села, са принудени да помагат в селското стопанство. За каква достъпност и за кое равнище може да става дума? Питам се, що за образователна реформа е тази, която толкова години не може или не иска да излезе от тунела, за да види, че науката е „слънце, което в душите грей”.

Начо Начев пък споделя с нас размишления за качеството на висшето образование в България и критикува факта за прекалено големият брой висши учебни заведения и нароили се незаконни филиали. Ето какво още ни е написал той :

„Образованието не разполага със сериозна стратегия: пазарът трябва да определя, какви специалисти са му нужни, а университетите да ги произвеждат и да ги продават. Всъщност един университет не се различава от една корпорация и той трябва да бъде управляван правилно, а имуществото му да се мениджърира и да носи приходи, извън тези, които бюджета му дава.”

Още доста писма останаха неспоменати, но поради големият брой участия, този път това наистина не е възможно. Ние благодарим, то се знае, на всички, които ни писаха и споделиха с нас своите наблюдения. Ето сега имената на наградените:

Първа награда редакционното жури присъди на Нина Поптодорова от Сандански. Вторите награди са за Евгени Демиров и Николай Бакалов .Третите награди отиват при Атанас Маринов, Георги Каменаров и Мара Касабова. Честито!