1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Освиенцим завинаги?

60-годишнината от освобождаването на концентрационния лагер Освиенцим е централна тема в германските седмичници.

default

В "Ди Цайт" Бернд Улрих развива гледището, че онзи, когото темата Освиенцим не го смущава, бърка нещо:

Много ли са 60 години? Има ли значение дали са минали 50 или 60 години от освобождаването на Освиенцим? Не е ли казано вече най-същественото по въпроса? Дали внуците на престъпниците не трябва да бъдат освободени от изплащането на лихвите? Дали траурното възпоменаване на Освиенцим не се е превърнало в един вид репертоарна музика, която просто трябва да бъде изсвирена много точно на съответната кръгла годишнина?

Може би да, може би с всяко изминало десетилетие споменът за нацисткото престъпление губи нещо от своето въздействие и непосредственост. Но през последните десет години споменът за Холокоста се промени особено силно. Стигна се до решение на стария германски спор. Дълги години се спореше по това дали германците могат да разчитат на смекчаващи вината обстоятелства, защото Версайският мир бил несправедлив, защото съществувал Гулагът или просто защото не всеки можел да знае всичко. Някои смятаха, че германците трябва да бъдат оставени най-сетне на мира. Имаше борби и за това дали през 1945 Германия е била победена или освободена. Постигнатият междувременно консенсус гласи: Освиенцим е едно уникално, едно германско престъпление; Германия беше освободена; младите трябва да поемат отговорността за Холокоста; за нас свободата се състои в спомена, а не в изтласкването му; и - човек не може да се измъкне от собствената си сянка. Рихард фон Вайцзекер и Юрген Хабермас, президентът и философът, се наложиха над Ернст Нолте и Мартин Валзер, историка и писателя.

Но с това опасността от разместване на пропорциите сред германската общественост не е отстранена. Освиенцим отива на заден план, отпред поради честото споменаване застава бомбардировката на Дрезден. Само така можем да си обясним това, че модернизираните нацисти очакват явно някакви дивиденти от равнопоставянето на Освиенцим и Дрезден - промишления геноцид и една престъпна акция в борбата срещу същия този геноцид.

И още нещо се промени през последните десетина години. Освиенцим не се инструментализира вече толкова често за политически цели. Последният опит в това отношение се провали през 1998, когато Фишер и Шарпинг се опитаха да обосноват военната интервенция в Косово с Освиенцим. Изведнъж всички прозряха, че това не върви вече и че по този начин само се принизява уникалността на Освиенцим.

Вярната интерпретация на германската история взе надмощие. Но защо? Несъмнено от здравомислие. Но има и нещо друго: когато жертвите и палачите вече почти се свършиха, тогава опасността се свежда не до изтласкването на Освиенцим, а в това просто да не се изпитва повече болка при споменаването на името Освиенцим.

А когато изтласкването не е вече главната опасност, тогава трябва още повече да се внимава как гледаме на станалото. Свидетели сме на едно грозно фолклоризиране на нацизма, поразило наскоро и английския принц Хари. Съществува също опасност Холокостът да бъде удавен в морето от изображения, превръщащи да кажем старите нацисти в добри стари познати от телевизионния екран.

Не така явна е третата опасност, тази от рационализирането. Не секват опитите за безостатъчно - включително и научно - обяснение на ужаса. Само че това е илюзия. Не, по отношение на Освиенцим е в сила правилото: ако престане винаги, или поне в повечето случаи, да ни смущава, тогава нещо не е наред.