1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Омръзнали са ми националните държави

Омръзнали са ми националните държави - част от текста, който Александър Андреев прочете в София при връчването на голямата награда за журналистика Робер Шуман.

default

Александър Андреев - носител на голямата награда за журналистика Робер Шуман

Животът понякога си прави евтини каламбури. Ето един такъв: Първите двайсетина години от своята биография аз прекарах на улица Московска, последните пет – на улица Европа. Ако го бях казал като метафора – щеше да е кич. Но то е просто факт. Не че имам нещо против улица Московска. Но на

улица Европа

се чувствам по в хармония със себе си. Знаете ли защо ми харесва обединена Европа? Най-вече, защото не изисква от мен да я обичам, не очаква от мен да мра заради нея. Доколкото съм осведомен, обединена Европа очаква от мен само да спазвам законите и разчита на моята политическа активност, но няма никакви претенции към душата и тялото ми. А хората от моето и от предишните поколения доста са се напатили с национални държави, политически и военни съюзи, партии и идеологии, претендиращи за умовете, сърцата, душите и телата им.

Symbolbild Straßenschild Europa

"На улица Европа се чувствам по в хармония със себе си"

Ще кажете: ами че на Европа това й е слабото място - не съумява да увлече хората, не създава колективна идентичност, не поражда чувство за „ние”. Всички го знаем това вайкане и то може би донякъде е основателно, макар че колективните идентичности и чувството за „ние” са един доста хлъзгав терен. Нещо повече, чувството за „ние” е измамно, то е субективно и често пъти много опасно. Впрочем, дори чувството за „аз” било измамно, твърдят някои съвременни изследователи на човешкия мозък, според които нашата субектност била въображаема и всъщност не оказвала голямо влияние върху действията ни. Не искам да навлизам в чужди територии, тъй че ще се върна само за момент към колективната идентичност като уж-проблем на Европа. Мисля си, че в днешния свят всеки тъй или иначе има по няколко идентичности, с които оперира в зависимост от ситуацията. Ето, аз, например, се легитимирам ту като българин, ту като европеец, ту като журналист, ту като писател или преводач, с особено удоволствие се легитимирам през семейството и приятелите си, когато трябва – през работното си място или през държавата, чийто паспорт нося в джоба си. В този

ситуативен избор на идентичност

няма нищо шизофренно – просто комплексността и динамиката на времето го налагат. Ако преди 1000 години е било достатъчно да кажеш, че си християнин или селянин, за да изчерпаш въпроса за идентичността, днес работата е станала далеч по-сложна. Още един пример от живота в обединена Европа, който, мисля, добре ще затвори темата за мешавицата от идентичности. Дъщеря ми, която завърши европеистика в Маастрихт и европейско право в Единбург, а сега работи в Брюксел, в един момент беше потопена в следната почти необозрима шарения: родена в България, завършила гимназия в Германия, учи в Холандия на английски, живее в Белгия, дели квартира с рускоезична германка от Казахстан, чийто приятел е хърватин, приятелят на дъщеря ми е турчин, най-добрите им приятели са германско-италианска двойка, а съседите – шотландци. Ако не сте сколасали с броенето – точно десет различни национални обозначения. Не е чудно, че при тях въпросът за националната идентичност е някъде съвсем на заден план. Както каза веднъж дъщеря ми в отговор на въпроса за нечий произход:

Редакцията препоръчва