1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Огорчението поражда носталгия по живота в ГДР

Hо мнозина забравят диктаторския характер на онзи режим, казва в интервю пред Дойчландфунк Мариане Биртлер, пълномощничката за работата с архивите на Държавната сигурност на бившата ГДР – Щази. Равенство или свобода – тази дилема все още няма решение за източногерманците, смята Биртлер, чийто анализ до голяма степен може да се пренесе и върху избирателите на Атака в България.

Мариане Биртлер

Мариане Биртлер


Доколко е основателно да се твърди, че източногерманците още се различават от западногерманците? И дали имат някакво основание онези християндемократи, които напоследък отправиха остри предизборни изказвания по адрес на хората в източните провинции? Ето какво отговаря на този въпрос Мариане Биртлер:

“Да, животът в условията на диктатура променя хората. Когато свободата на словото е прокудена от общественото пространство, когато хората са принудени да мислят само в схемата “приятели-врагове” и да живят в затворено общество, тогава и в главите им настъпват деформации. Структурите се променят относително бързо, определени мисловни стереотипи обаче, определени ценностни нагласи имат нужда от доста повече време за промяна. Установено е например, че хората в Източна и в Западна Германия отговарят по съвсем различен начин на въпроса: свобода или равенство? Вярно, че германците по принцип имат проблеми със свободата и това се чувства дори на Запад. Но след 40-годишния процес на демократизация западногерманците все пак са по-напред, отколкото хората на Изток в понятието си за свобода. Разбира се, в източните провинции има фанатситчен напредък, обществото вече много се е отворило. Но съществува едно малцинство, което по най-различни причини все още изпитвна носталгия по предишната система или има чувството, че е на загуба от обединението. Във времена като сегашното това навярно е неизбежно, но не бива да смятаме, че всички източногерманци имат подобна нагласа.

Какво по-точно смятат, че са загубили тези хора от обединението на Германия? На този въпрос Мариане Биртлер, пълномощничка за работа с архивите на Щази, отговаря така:

Не съм социоложка и не мога да ви представя статистика по въпроса. Когато обаче един човек не е доволен от живота си, когато изпитва чувството, че не получава заслужена оценка за дейността си и няма много шансове за бъдещето – тогава, естествено, той ще бъде склонен да гледа назад, да се връща мислено във времето, когато му е било по-добре. Така се получава една много странна смес от носталгия и враждебност към демократичните структури. Едно малцинство сред източногерманците все още имат такава нагласа, но според мен това важи за не повече от 10-15 процента.

По-нататък в интервюто пред Дойчландфунк Мариане Биртлер казва, че по същите причини у източногерманците все още по-слабо са развитите общественият ангажимент и други граждански добродетели, защото една култура се разрушава бързо, но се гради много бавно. Биртлер продължава:

Част от хората – нека пак да повторя, че става дума за малцинството в Източна Германия – определено са склонни да представят ГДР в прекалено безобидна светлина. Разправят, например, че човек можел да живее прекрасно в ГДР, стига да не е бил политически преследване или затворник. Подобни обобщения трябва да се поставят под съмнение, защото всяка диктатура се отразява фатално и на онези, които просто си мълчат, които не казват нищо, които са свикнали да си държат езика зад зъбите и да изпълняват нарежданията на началството. Хората все още не осъзнават, струва ми се, че всекидневието на една диктатура нанася поражения на гражданското общество, които понякога траят цели поколения.

Нормално ли е това положение цели 16 години след обединението на Германия? Ето какво смята Мариане Биртлер, пълномощичка за работа с архивите на Щази:

Анализът на комунистическата диктатура в ГДР все още е в пелени. Всъщност, още докато ГДР съществуваше, на Запад беше масово разпространена една наивност, която очевидно подценяваше диктаторския характер на комунистическата партия. Така че 15-16 години очевидно са относително кратък срок, за да може реално и обективно да се оцени и анализира този феномен. Някои хора вече настояват да се тегли чертата под това минало, а според мен ние тепърва започваме с преоценката му.