1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Обзор на събитията в България през 2006 година

Приемането в Евросъюза, президентските избори, досиетата – зад тези събития от 2006 година Ивайло Дичев вижда още тенденции и скрити факти

default

Най-важни за България бяха финалните доклади на Еврокомисията, дали зелена улица за присъединяването, при това без предпазни клаузи или отлагане. Кой знае защо тази така положителна новина беше посрещната мрачно не само от опозицията, но и от българската преса, която намери малко добри думи за ставащото и ни бомбардираше със заглавия като “В ЕС “под конвой” или “в усмирителна риза”, а самото членство се представяше като едва ли не капитулация пред чужд окупатор, на който ще плащаме повече членски внос, отколкото ще усвояваме. Занимаваха ни с препирнята на управляващите кого да изпратят за комисар, но никой не обясни на българските граждани, че по определение комисарят е независим от страната, която го излъчва и в този смисъл колкото се радваме за личния успех на г-жа Кунева, толкова трябва да съжаляваме, че я губим за националната политика. Впрочем вестниците се интересуваха най-много от това колко точно ще й бъде заплатата.

Няма откровени антиевропейски партии в тази страна дори в крайната десница, за това пък всяка партия става антиевропейска, когато е в опозиция. В този смисъл можем да кажем, че българите вече са станали европейци – лошите вести винаги идват от Брюксел. Позитивни нюанси се въртяха не около реалното, а около въображаемото – националната чест. Как македонците сега идват и се редят за български паспорти, кълнейки се, че имат българско самосъзнтание. Или вземете изявлението на министър Калфин в средата на годината, предупреждаващо югозападната съседка “да не проявява агресия към българската история и нация”, ако иска да я подкрепяме за европейско членство.

Във вътрешнополитически план основното събитие бяха президентските избори, където за първи път социалистическата партия се легитимира не чрез негативен вот против предшественика, а с позитивен, за действащия президент. Срещу г-н Първанов нямаше сериозен опонент отдясно, защото в битката за лидерство десницата беше заета да търси най-безопасния кандидат, който по никакъв начин не можеше да застраши нито г-н Костов, нито г-н Стоянов. Предизвестената катастрофална загуба изгори и последните мостове за дясно обединение и постави въпроса дали изобщо в следващия парламент ще има представители на ДСБ и СДС. Междувременно под критичния минимум подкрепа падна и либералната царска партия, която не само направи тежък компромис влизайки в коалиция със социалистите, но затъна в героична адвокатска битка за защита на проклетите царски имоти.

Зейналия политически вакуум запълниха две нови формации. Мястото на г-н Борисов беше изградено от социолозите далеч преди той да създаде партия. Постепенно на публичния хоризонт израсна очакването за едно мощно движение на твърдата ръка, с безкомпромисен лидер и желязна дисциплина, което увличаше въображението. Реалната партия ГЕРБ, създадена в края на годината беше разочарование. Подобно на царя, г-н Борисов също не е формален лидер на тази партия, хората са непроверени, идеите са странни.

Другият фантом на българската демокрация е разбира се Атака, чийто лидер и ТВ водещ Волен Сидеров се класира на втория кръг на президентските избори с към една четвърт от гласовете. Най-странното в случая е, че успехът на г-н Сидеров идва след многобройните скандали, разцепвания и обвинения на бившите му съратници, че е превърнал партията в семейна фирма, та дори при съдебния процес за побоя на магистралата, където той прикри пред съда шофьора си. Какво кара българските избиратели да му вярват? Имаме протестен вот и много от подкрепилите го заявяват, че не вярват той да спечели, но искат да “накажат” политическата класа, а от него най-много ще ги заболи. Всъщност протестиращите са от два съвсем различни типа. Едните – лумпени, озлобени - се идентифицират със скандалното, ксенофобското, антисемитското, антициганското говорене. Драстичен пример за него даде доведеният син на г-н Сидеров, който вулгарно обиди една евродепутатка от ромски произход в Европарламента. Другите – маргинализирани интелигенти, хора с граждаско съзнание – изразяват с вота си нуждата от морал, възмездие, справедливост. Прав ли е Сидеров за криминалната приватизация, за подлизурското участие на България в Ирак, за продажните политици, за неотслабващата престъпност? Прав е. Какво общо има това с циганите или евреите? Нищо. Мистерията е в съчетаването на първото, неофашистко говорене с второто, моралисткото. Прави го възможна мъглявината, наречена “национализъм”, която никой не дефинира ясно и която събира най-различни версии на “нашето”.

Нека не забравяме положителното. Икономиката върви умерено добре, започва да не достига работна ръка, говори се за внос от Азия. Назначаването на Борис Велчев за главен прокурор е сред малкото консенсусни събития в тази страна – особено на фона на скандалния му, комичен предшественик. Като че ли нещо взе да се прави срещу престъпността. Своя принос даде и кметът на София с емблематичните разкрития около милионите, откраднати от шефа на столичната топлофикация. Г-н Борисов бързо разбра, че от него не се очаква да запълва дупки, а да предава папки на прокуратурата – че ударението върху реда е и основната особеност на партии, които се наричат “десни”.

Вълната на детска престъпност във втората половина на годината разкри една съвсем друго измерение на проблема – рухването на образованието, на семейството, на моделите за подражание. Тук обикновено готови отговори имат по-скоро левите, само че за сега не ги чуваме.

Шлагерите на годината бяха досиетата. Случи се най-невероятното: законът за пълното им отваряне беше внесен от ДПС, в което много от лидерите са били сътрудници, а социалистически министър започна разкритията в солова акция пред медиите. Татяна Дончева представи процеса като битка, която разделя самите партии и вляво и вдясно, при което една група депутати заедно с нея успяват да надхитрят другите и да ги поставят пред свършен факт. Дали тук има замисъл за разделянето на десницата? Имаше ли европейски натиск? Във всеки случай не е ясно какъв по-тежък удар можеше да се нанесе на антикомунистическата десница: след частната собственост и евроатлантизмът, беше им отнет последната политически опора. В обществения натиск, който придружаваше тихата война на парламентарната комисия за осветяване на всички публични личности, се събраха 17 години по-късно много интелигенти, разделени от прехода. По-циничните видяха в акцията “чисти гласове” саморазправа на едно по-младо поколение журналисти като Бареков и Григоров с по-стари като Коритаров и Инджев. Поправките, извоювани от лобито бившите агенти, които поставят отвъд действието на закона към 50-100 човека на нелепи основания, беше онази капка катран в кацата с меда, която върна достойнството на десните: сега те отново могат да бъдат принципни и непримирими.

А по това дали ще разберем от тези архиви кой ограби България през 90те, мненията продължават да са противоположни. Новата серия - догодина.