1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Нещата от живота

Стоян Гяуров представя няколко нови заглавия от потока на новоизлезлите книги в Германия:

default

Робърт Луис Стивънсън,  Антонио Розети,  Йохан Винкелман - писател, композитор, историк на изкуството. Трима творци, които живеят по различно време и умират по различен начин. Това, което обединява съдбите им, е възвисеността на духа и безсилието му в последна сметка пред елементарността на материалния живот и абсурда на земното съществуване. Този контраст експонира подчертано неемоционално германският писател Ханс Йоахим Шедлих в новата си книга “Минало свършено”, смесваща в коктейл от факти и фикция три разказа, три притчи за суетата на човешките усилия и амбиции пред лицето на големия уравнител, смъртта. Стивънсън умира в разцвета на творческите си сили, драма, която Шедлих транспонира в измислицата за неосъществената среща с приятелите му; Винкелман е убит безпричинно и “случайно”, точно когато е разбрал какво иска от живота; Розети издъхва, изхабен от борбата за осигуряване на нормално съществуване на семейството си. Шедлих разказва без патос, тихо, ненатрапчиво. Езикът му е абсолютно лаконичен, почти безтелесен, неутрален като полицейския рапорт за убийството на Винкелман. “Минало свършено” е меланхоличен “спиритуален концерт” (заглавието на единия от разказите) от фантазия и действителност.

*

Eдин голям философ беше казал, че да философстваш означава да се научиш как се умира. Френският философ Люк Фери отхвърля това виждане, но е съгласен, че смъртта, по-точно съзнанието, че сме смъртни същества, е двигателят на философската мисъл. Неговата история на философията (“Да се научим да живеем: философско напътствие”) е история на усилията на човека да се въздигне над своята обреченост – от стоицизма до днес: от античната представа за космоса като идеална цел на човешките въжделения, през утвърждаването на бога в монотеистичните религии, в когото се концентрират надеждите за спасение, до приземяването, в лицето на човека с неговия субективизъм и индивидуализъм. Преломния момент в модерната философия Фери вижда в идеите на Ницше, който отхвърля всякаква трансцендентност и ни зарича в amor fati, вярата в съдбата, в света какъвто е тук и сега. Фери правилно смята обаче, че това не е актуален подход в епохата на глобализацията, когато дори мислител като Хабермас започва да кокетира предпазливо с религиозния императив. Във финала на своето кристално ясно повествование, позволяващо тъкмо на непосветения да обозре историята на философията, Фери все пак разочарова, тъй като изпуска философската нишка и влиза в ролята на гуру, даващ напътствия за блажен живот и безтрепетна смърт; нещо като Далай Лама на Просвещението и любовта към ближния. Колкото е наивен като проповедник, толкова е убедителен Фери като историк, събуждащ нов интерес към философските търсения на смисъл в човешкия живот.

*

Без Бисмарк обединението на Германия през 1871 нямаше да се състои, а без обединението Бисмарк нямаше да придобие онези легендарни черти, с които се е врязал в колективната памет на германците; без Бисмарк и завещанието му - вярата в силния водач - Германия може би нямаше да се окаже такава лесна плячка за националистите и екстремиста Хитлер. Това е есенцията за историческото значение на първия германски канцлер, която може да бъде извлечена от монографията на Роберт Герварт “Митът Бисмарк. Германците и железният канцлер”. Преподаващият в  Оксфорд млад германски историк осветлява главно периода на Ваймарската република (1918-33), когато лозунгът “Назад към Бисмарк” се превръща в боен зов на десните и народняшките течения, в медиум за разпространението на тяхната идеология и дискредитирането на демократичните и левите сили. Стилизирането на Бисмарк като “спасител” подхранва копнежа по един “харизматичен фюрер”, от който Хитлер успешно се възползва. Митът Бисмарк подработва идеологическия климат за идването на власт на нацистите и им помага да стабилизират властта си. И което е особено важно: той допринася за скъсяването на дистанцията между Хитлер и консервативната буржоазия. “На някои им трябваха дванайсет години – пише Герварт, - за да осъзнаят, че завземането на властта от Хитлер не беше победа на ‘идеите от 1871’, а по-скоро началото на края на райха, създаден от Бисмарк – и същевременно началото на края на мита Бисмарк.” Опасенията, особено в чужбина, че обединението на Германия през 1990 ще доведе до възраждането на “железния канцлер” се оказаха съвсем безпочвени: днес легендата за Бисмарк е част от историята на политическата култура на германската нация без никаква реална или потенциална тежест.

*

“Рухването на Римската империя и краят на цивилизацията” не е просто още една вариация на една банална вече тема; банално в книгата на Брайън Уорд-Пъркинс е само заглавието й – но то е съвсем оправдано. През последните десетилетия в несекващата от векове дискусия около причините за края на Рим (има се предвид само Западната, а не Източната част на империята, Византия, която просъществува чак до средата на 15 в.) се очерта изненадващ обрат: традиционното гледище за рухването на империята под натиска на нахлуващите германски племена отстъпи място на тезата за постепенния, едва ли не безконфликтен преход от времето на империята към обособената сега вече като отделна епоха Късна античност; вместо “упадък” и “криза” – “трансформация” и “интеграция”. Уорд-Пъркинс отхвърля това виждане и отстоява мнението, че през 5 в. Рим изживява дълбока военно-политическа криза, причинена от насилственото заграбване на властта и на много от наличните богатства от варварските нашественици; Рим буквално “рухва” и това е краят не само на една империя, а на една високо развита цивилизация. Аргументите на английския историк се  базират главно на материални свидетелства, почерпани от археологическите находки, и се свеждат до следните основни точки: рязко намаляват данъчните постъпления, а оттам и средствата за набиране на войници, изчезват луксозните стоки, а качеството на предметите от първа необходимост се влошава, много техники, непосредствено свързани с високия стандарт на римската цивилизация, се загубват, дори монетите стават кът, с една дума – икономиката колабира. Колапсът поразява и духовната сфера: равнището на грамотност  (свързано с нуждите на държавата и търговията) пада, базата й се стеснява силно; чак Карл Велики, няколко века по-късно, не знае да чете и пише. Но ако Рим наистина рухва така драматично, как е възможно тази така важна епоха да се разглежда напоследък в такава мека светлина? Според Уорд-Пъркинс всичко е въпрос на перспектива. Теорията за “трансформацията” на римския свят не се приема например от италианските учени, докато не случайно главните й адепти са в Северна Европа и Америка, в страните, където живеят наследниците на някогашните германи. Загрижеността на Уорд-Пъркинс, предизвикана от “розовия” наглед върху Късната античност, има съвсем актуален повод: “Пред своя край римляните са били сигурни, както сме сигурни и ние днес, че техният свят ще просъществува вечно. Оказа се, че са се заблуждавали. Ще направим добре да не бъдем така самонадеяни.”

 

Hans Joachim Schädlich, Vorbei. Rowohlt

Luc Ferry, Leben lernen: Eine philosophische Gebrauchsanweisung.  Kunstmann

Robert Gerwarth, Der Bismarck Mythos. Siedler

Bryan Ward-Perkins, Der Untergang des römischen Reiches. Theiss