1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Неподходящи приятели, неподходящи средства, неподходящи принципи

За тема на седмицата сме избрали новата политика на САЩ и на Франция в Близкия и Среден Изток

default

Приятели и неприятели на САЩ: крал Абдула и Ахмадинеджад

Този път ви предлагаме уводната статия от седмичника Ди Цайт, посветена на грешките, които Франция и САЩ допускат в момента в Близкия и Среден Изток. Чуйте я с някои съкращения.

Борба за мир с помощта на ядрена енергия и на много оръжие. Така изглежда проектът, с чиято помощ тези дни французите и американците се опитват да внесат малко ред в близкоизточния хаос. Доскоро липсваше дори идея по въпроса, е сега изведнъж – няколко плана. Държавната секретарка на САЩ пообиколи дружелюбни арабски страни, френският президент отиде на крака при полковник Кадафи в Либия. Кондълиза Райс обещава евтини оръжия за враговете на американските врагове. Никола Саркози продава противотанкови ракети на новия си приятел. Райс подготвя близкоизточна мирна конференция без Иран. Саркози, който, разбира се, също се бори за мир, иска да сближи Либия и Европа. Новата политика на Запада към Близкия и Среден Изток – в двоен пакет. За съжаление, тя е и двойно авантюристична. Французите и американците съвсем произволно разделят региона на приятели и врагове, те прехвърлят пушки от Запад на Изток и всъщност се грижат само за интересите си. Демократичните химни заглъхнаха, стопиха се мечтите за правови държави в арабския регион. На това му се казвало “реална политика”. Проблемът е, че в един регион на ръба на голяма война се подбират неподходящите приятели, неподходящите средства и неподходящите принципи. Ако беше действал така, Западът никога нямаше мирно да спечели Студената война преди 20 години. В случая с Франция на очи се набива най-вече неподходящият приятел. Мумар Кадафи може да има колкото си иска петрол и уран, може колкото си иска да заклеймява световния тероризъм, но приятел на Запада той не е станал Кадафи държа в затвора българските медицински сестри и лекаря по обвинение, че са заразили деца със СПИН. А юридическият фарс, в чийто рамки накрая просто ги продаде на ЕС, ясно показва колко е далеч Либия от Европа. Саркози подпомага тъкмо тази страна с неподходящите средства. Европейски противотанкови ракети и ядрени технологии не бива да попадат в ръцете на Кадафи, който едва преди няколко години, и то единствено под натиска на американците и британците се отказа от оръжията си за масово унищожаване. С други думи, Саркози се прегръща с един непредвидим човек. Колкото до Джордж Уокър Буш – неговият кошмар са именно бандитските държави. Президентът на САЩ ясно е идентифицирал враговете си. Той иска да изолира Иран и неговите съюзници, иска да ги изтощи и възпре. И подчинява цялата си политика на тази цел. Тъкмо поради това Буш наскоро пожертва свещения си принцип – разпространяването на демокрацията в Близкия Изток - и сега сглобява коалиция на желаещите арабски държави. В тази коалиция са бетонираният Мубарак, крехкият палестински лидер Махмуд Абас и съвършено непрозрачното саудитско кралство. Всички те далеч не са фенове на САЩ. Но понеже се боят от Иран, тези неподходящи приятели получават неподходяща подкрепа – ракети, самолети, високотехнологични оръжия. В планираната близкоизточна конференция израелци и саудитци може би ще седнат край една маса, няма да ги има обаче Иран, Хамас и Сирия. Точно това е неподходящият принцип: правим си близкоизточна конференция, но без онези, които не ни допадат. Работи ли този принцип? Два примера, първият от които е Ирак: през 80-те години американците вече въоръжиха един неподходящ приятел срещу Иран. Името му беше Саддам Хюсейн. Известно е как завърши този политически флирт. Защото оръжията могат да се насочат срещу всекиго, включително и срещу доставчика. Вторият пример е Съветският Съюз. От 60-те години нататък САЩ търсеха разведряване в Студената война и преговаряха със Съветите. Москва толкова държеше на външното признание, че – макар и с нежелание – пое дори ангажимент за опазване на човешките права. Така се стигна до разоръжаването и до Конференцията в Хелзинки през 1975 година. Каква е поуката от тази ретроспекция? Когато седнат край масата за преговори, противниците не се превръщат автоматично приятели, но са поне готови на отстъпки. Коментира Ди Цайт.