1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Национализиране на емоциите

Учениците от Свищов, загинали при катастрофа в Сърбия и Черна гора, постепенно изчезнаха от българския дневен ред за сметка на войниците в Кербала. За близките на децата това навярно е малко обидно, след като дни наред медиите предизвикваха и канализираха всенародното съпричастие към тяхната болка. Тъкмо тази кампанийност е съмнителна и дори непочтена в подобни случаи. Естествено, смъртта на учениците е нещо ужасно, невъобразими са и страданията на техните близки, разбираемо е състраданието към тях. Но превръщането на подобни трагедии в политическо и медийно събитие, злоупотребата с тях и с емоциите на публиката - ето, това е нещо неприлично. Не само защото по света всекидневно от глад умират 30 000 деца, чиито близки също заслужават състрадание и помощ. Не само и заради нечистоплътния начин, по който от трагедията се черпи символичен - а понякога и не толкова символичен - капитал. Най-тревожна е нагласата, която от събития като катастрофата в Черна гора или военната мисия в Ирак произвежда повече "народ" .

Това не се случва само в България. Убийството на сръбския премиер Зоран Джинджич, смъртта на македонския президент Борис Трайковски, дори аферата Дютру в Белгия бяха все събития, които в съответните страни предизвикаха всенародно съпричастие, траурни маршове и бдения. Разбира се, скръбта по загинали хора (независимо дали са деца, войници или политици) е нещо разбираемо и достойно за уважение. Не е такъв обаче механизмът, по който тази - национална - скръб възниква и се раздува само заради националната принадлежност на жертвите. Онова, което се получава в такива случаи, много точно и с огромен сарказъм е диагностицирано още от германския философ Теодор В. Адорно: "Народът е опиум за народа". Тъкмо опиянието от факта, че скърбиш заедно с милиони други хора, притежаващи паспорт като твоя (а не самата скръб), е съмнителното в подобни ритуали на покрусата. Специално в България (а и в споменатите, близки до нея Сърбия или Македония) подобно национализиране на чувствата може само да навреди. Защото в такива страни народ има предостатъчно - онова, което недостига, са гражданите и обществото. И когато катастрофи или кръвопролития се използват за допълнителното набъбване на този народ, гражданската и обществена рефлексия към ставащото в страната и по света остава на заден план.

Тъй че, за да се върнем към сегашната актуална тема от българския дневен ред, поредната вълна емоции около войниците в Кербала е лош съветник за политиката. Независимо дали приемаме или не решението за изпращане на български контингент в Ирак, в момента евентуалното му изтегляне ще увреди реномето на страната като надежден партньор. И българското общество би трябвало да дискутира тази опасност, а не да се включва в общонародната развълнуваност.