1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Науката в България

Част от репортаж в германския седмичник Ди Цайт

default

Напред към Дивия Изток! Така започва обширен репортаж в седмичника Ди Цайт, посветен на състоянието на науката в новите еврочленки България и Румъния. За тема на седмицата сме избрали някои впечатления на автора Буркхард Щрасман от България. Бяхме чували туй-онуй, пише в началото той. Играта била доста грубичка там, дори криминална. Мечки имало! Трябвали ни дебели якета и ваксинации. Парите им се наричали леи и левове. В едната страна пишели на кирилица и клатели глава в знак на съгласие. В другата улиците били целите в дупки. Тринайсет журналисти от Германия, работещи за вестници, радио и телевизия, поехме на тази експедиция. В търсене на учените. Едър дивеч, плашлив. Решихме да ги издирим в техните институти и лаборатории. Да им зададем въпросите си. Да ги чуем. И да си отваряме добре очите. Когато става дума за научен авангард, нашего брата гледа най-вече към САЩ. Понякога към Западна Европа. Към Азия, в краен случай към Русия. За източноевропейските страни рядко се сещаме. За Румъния и България пък – никога, посмъртно. София. Денят е студен. Колите – покрити със сняг. Включително и луксозните лимузини пред нашия хотел. Шератон София Балкан, който се саморекламира като “оазис на лукса и перфектния сървис, заобиколен от официални сгради, министерства, бизнес-сгради и културни забележителности в пулсиращото сърце на глада”. Една нощувка струва толкова, колкото българският учител изкарва за цял месец – 200 евро. Потегляме с автобус на обиколка из града. Център е не толкова исторически, колкото с исторически претенции – шик и излъскан, елегантните кафенета са пълни с безделници, църквите са прясно боядисани. Най-вече обаче: автомобили. Огромно количество автомобили, които напоследък трайно и безапелационно създават грандиозен транспортен хаос в центъра на София. Първото ни впечатление ще се окаже общовалидно: човек вечно закъснява. Закъснява много. И сякаш на никого не му прави впечатление. В периферията на града – панелни блокове. Екипът западни журналисти пристига в Института за полимери към БАН. В България научните изследвания са съсредоточени не в университетите или в специализираните институти, а главно в полата на старата леля – Академията. Малка конферентна зала. Европейски бисквити и нес-кафе, като на пресконференция. Насреща ни – бившият шеф на института Иван Шопов и сегашният ръководител Кольо Троев. До тях – заслужили колеги, повечето в предпенсионна възраст. Мероприятието е на световно равнище. Преживяваме компютърна презентация с Пауър Пойнт. История, титли, персонал. Шестима професори, единайсет асистенти. 40 до 45 публикации годишно. Оплаквания, хленч, скърцане със зъби. В рамките на една седмица в десет различни научни институции се повтаря все едно и също: подир представянето следва депресивната част от пиесата. Най-напред красивата фасада, после – махмурлукът. Вярно, че и на запад в лаборатории често се чуват оплаквания, хленчене и въздишки. Тук обаче държавата се грижи само за оскъдното обзавеждане и за още по-оскъдните заплати. Всичко останало са външни средства в размер, за който дори не си струва да се говори. Дефицитно е просто всичко. Ако един български учен случайно попадне на многообещаващ полимер, най-добре да го сложи в куфара и да замине за Мюнхен. Изтичането на мозъци е в посока Запад, най-вече към Германия и САЩ. Вече от години България ежегодно губи млади и надеждни хора на брой колкото малък град. “Само през последните 15 години страната са напуснали един милион прекрасно образовани млади хора,” пресмята Христо Цветанов, специалист по водноразтворими и интелигентни полимери. При население от 7,7 милиона това е жестоко кръвопускане. Сред заминалите е и дъщерята на Цветанов, а таткото мърмори заканително винаги, когато споменава страната, изкусила и нея – САЩ.”