1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

„Мъртвецът в бункера” като провокация на съвестта

В историята на „Мъртвецът в бункера. Разказ за моя баща” австрийският писател Мартин Полак разследва при какви обстоятелства е застрелян собственият му баща. С български адрес са следните размишления на Георги Папакочев.

default

Авторът търси отговор на въпросите какво е накарало дипломираният юрист д-р Баст да влезе в редиците на хитлеристката СС; предава ли се национализмът по наследство, какви са поуките след края на Втората световна война? Книгата вече е в ръцете на българските си читатели .

Тежкото фамилно „признание” на Мартин Полак освен блестящ литературен прецедент е и мощно предизвикателство към онези, които днес, все още гузно и страхливо, очакват забравата да затрупа във времето деянията на техни роднини и близки през годините на исторически неотдавнашното тоталитарно минало, което по своя характер и бруталност едва ли се отличава съществено от нацисткото.

Der österreichische Autor Martin Pollack

Мартин Полак

В България статуквото е непроменено

Мнозина биха казали – рано е още, все още има живи и ненаказани престъпници, изпращали на смърт политическите си противници в комунистическите концлагери, съсипвали живота на „неудобните” около себе си с доноси до вездесъщите тайни тоталитарни служби, които още се превиват под тежка морална и човешка отговорност за прокуждането в чужбина не само на „класовия враг” и недоволните от комунистическия режим, но и на цели етнически групи от тяхната родина. Приживе тези хора едва ли ще бъдат обективни в трактовките на своето „противоречиво” минало, а документите за него, доколкото са оцелели, тепърва предстои да се издирват и изследват.

Вероятно има нещо вярно в тази логика – следите винаги остават и от дистанцията на времето оценката, а защо не и присъдата, би била по-обективна и справедлива. В България обаче днес се наблюдава нещо особено опасно и отблъскващо. Двадесет години след т.нар. „демократични промени” политическото и властово статукво на „тодорживковата” България практически е останало непроменено. Преките потомци на същите онези, които дърпаха конците на едноличната власт и човешките съдби от тежките си дъбови бюра в непристъпните кабинети и по червените телефони на Политбюро, ЦК, МВР и тайните служби, наследниците на явните и секретни пазители на тоталитарния режим, дори на т.нар. ”възродители”, продължават да контролират всички основни институции не само на държавата, но и на нейните грозни огледални образи, наричани мафия, сива икономика и повсеместна престъпност.

От покаяние няма и следа

Korruption - Symbolbild

В България главните актьори са от десетилетия насам все едни и същи

Тези „отроци” са все още на светлинни години от идеята да признаят, подобно на Мартин Полак, че отграничаването от едно недостойно семейно политическо минало не е позор, а достоен граждански акт на демократично мислещо същество, че черните страници от най-новата историята няма да станат по-малко черни с гузно мълчание и криворазбрана кастова солидарност. Обратно, пречистващата историческа изповед би могла да се окаже онази магическа сила, която да изличи във времето бариерите на продължаващото и до днес тежко деление в обществото на „ние и те”.

Засега обаче нищо подобно не се случва. Хората, които би следвало да напишат българската версия на „Мъртвецът в бункера”, се занимават основно с правене на много пари и кекерчене по българските политически и телевизионни „риалити шоута”. Уви, тяхната иронична усмивка не изчезва дори в предизборните дебати и всяко тяхно слово и действие подсказва колко горди остават те от своето фамилно политическо и финансово „наследство”...

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание