1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Мишел Улбек за консерватизма

Откакто плъзна приказката за "новите реакционери" няма никой, който да обясни смисъла на това понятие. Онтологически погледнато, всяка реакция предполага наличието на акция. Щом има нови реакционери, трябва да има и нови прогресисти. Новите партизани на прогреса ценят последния не заради собствената му стойност, а само заради това, че е нов. Те живеят в състояние на една перманентна епифания. Те смятат всички нови феноми за феноменално добри, само защото се появяват. За тях е реакционно отхвърлянето на прашките и шамиите, на виртуалната телевизия и радикалния ислямизъм.

В сравнение с тях, новият реакционер, по принцип гледащ с лошо око на всичко ново, е един постоянно начумерен тип. В действителност би трябвало да го наричат консерватор - тоест, човек, който би бил монархист при монархията и сталинист при Сталин, тъй като реакционерите и прогресистите са еднакво глупави в бунта си срещу здравия човешки разум, който иска новото когато е добро и го отхвърля когато не струва. На това място бих искал да направя четиринайсет забележки, но поради липса на място ще се задоволя само с две.

Първо. Новостите уморяват. Всички битови навици, добри или лоши, имат предимството, че човек ги извършва без да се замисля, с минимални усилия. Коренът на консерватизма е духовният мързел. Но мързелът се стреми към синтез, към откриване на общите структури, криещи се под гадостите на повърхността. Затова мързелът е могъща интелектуална добродетел. При наличието на две еднакво убедителни доказателства, математиката предпочита по-късото, онова което уморява паметта по-малко. Тайнственото понятие за елегантност на доказателството е равнозначно на неговата краткост (което не е чудно, тъй като това е критерият и за елегантността на едно движение).

Второ. Научната методика почива по принцип върху един консервативен начин на мислене. Добрата теория е нещо скъпоценно, от което ученият се отказва само когато бъде принуден на това от експерименталните резултати. Който има сериозни причини да отхвърли една теория, никога повече няма да иска да я прегърне отново. Едва този принципен консерватизъм прави възможен прогреса, а понякога дори и една истинска революция (или "смяна на парадигмата", както казва Томас Кун). Затова не е никак парадоксално да наречем консерватизма източник на прогреса, а мързела - майка на ефективността.

Този принцип не може обаче да се пренесе така лесно в полето на политиката. Това е причината, поради която в идеологическо отношение симпатичната всъщност консервативна настройка изглежда така неубедителна и често остава неразбрана. Във всеки случай консерваторът разсъждава като таоист, а именно, че няма проблем в политиката, който не може да се реши с бездействие. И той взема много присърце една сентенция на стария Гьоте, според когото несправедливостта се понася по-леко от безредието - което звучи цинично само ако забравим колко много несправедливост произлиза от безредието.

Тъй като човешкият живот се развива в една биологическа, техническа и емоционална среда и е само частично белязан от политиката, и тъй като човек преследва изключително личните си интереси, той развива инстинктивна неприязън срещу политическите убеждения. Революционери, борци на съпротивата, патриоти и други подобни си навличат презрението му, тъй като те се ръководят само от глупост, суета и склонност към насилие. А консерваторът никога няма да има нито герои, нито мъченици. Вярно е, че той не спасява никого, но няма и жертви, които да тежат на съвестта му. В него няма нищо героично. Затова пък той има чара на едно съвсем безвредно същество.