1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Мисията невъзможна

Мисията невъзможна или Положението в Ирак на фона на историческите събития във Виетнам от Лотар Рюл /Бивш германски министър на отбраната от ХДС/

Сравнението между окупационната война на американците в Ирак и Виетнам е заблуждаващо по почти всички точки. В едно отношение обаче това сравнение е правилно: сега, както и тогава американските генерали проявяват тактическа несигурност.

Април 2004 беше досега месецът с най-сериозните американски загуби и най-голям брой нападения, атаки и бомбени атентати. Политически най-сериозното предизвикателство бе и си остава засега половинчатият опит на радикалния ходжа Муктада ел Садр да завземе властта в ”свещените градове” Наджаф, Кербала и Куфа. Наистина неговият призив към всеобщо въстание срещу окупаторите досега не намира отзвук сред масите. Ала вредите, които той нанесе на възстановяването на централната правителствена власт както и на авторитета на американската администрация са очевидно големи. Във военно отношение създадената от ел Садр ситуация в тези населени места е израз на същия проблем какъвто се проявява при положението в сунитския град Фалуджа, един от бастионите на привържениците на режима на партията Баас. Офанзивата срещу съпротивата там бе прекъсната през месец май след продължил три седмици обстрел, тъй като Иракският управляващ съвет издигна искане за ”иракско разрешение”, а американците схванаха, че трябва да отчитат настроенията сред населението. Тази ”стратегия” на въздържанието е политически сигурно уместна, а и приложима до предаването на властта на 30-ти юни. Остава въпросът, дали иракските сили за сигурност ще могат да установят и съхранят контрол над размирните области, без да се налага в случай на кризи да викат американските войски на помощ.

Окупационната сила обаче не може да прилага последователно военните средства, с които разполага, без да навреди на собствените си политически цели и на съюзниците си в Ирак, както и на без това недостатъчната международна подкрепа от страна на ООН. В този смисъл се създаде ситуация, в която прилагането на военна сила е противопоказна на самопоставените политически цели.

Може и да е обективно трудно да се намира съответно отговарящата на сигурността военна тактика. Не може обаче да не се забележи, че американските генерали Санчец и Абизайд в Ирак достигнаха края на възможностите си. Военната безпомощност стана за пръв път зрима, когато през месец юни 2003 год. генерал Абизайд в качеството си на новоназначен главнокомандващ на централното командване вече заговори за ”партизанска война” в Ирак. Тогава партизанското движение едва-едва се надигаше, а американците се опитваха с тежко въоръжение да нанасят удари срещу предполагаеми позиции на сега наричаните вече ”въстаници” нелегални бойци, като че ли все още противникът са последните ”Републиканските гвардейци” на Саддам Хюсеин.

Тези операции от типа ”Чук” или ”Железен юмрук” несъмнено доведоха до избиването на голяма част от личния състав на тези партизански групи и забавиха разгарянето на въстанието. Но сформирането на въоръжени ”милиции” и на зони на организираната съпротива както във Фалуджа, Наджаф и Куфа не спря по този начин. Резултатът продължава да е равен, което крие висока степен на рискове за бъдещото иракско правителство.

Подобно на събитията преди три десетилетия във Виетнам американската тактика се люшка насам-натам между ”издирване и унищожаване” и ”разузнай и задръж”. Първото понятие означава, врага да бъде интензивно и агресивно, за да бъде унищожен, а второто: определен район да се прочисти от противника и да бъде задържан. И двата метода в крайна сметка се провалиха във Виетнам и в Камбоджа вследствие на асиметричната съпротива от условията на нелегалност. Първата от тези две тактики се прилагаше в Ирак с променлив успех от юли м.г. насам. Междувременно един път беше опитан и втория вид тактика. Също с променлив успех. Ала нито един от двата метода не доведе до по-дълготраен успех, още повече, че портивниците очевидно не се подчиняват на някакво централно ръководство и не провеждат съвместен оперативен план, т.е. могат да се пригодят бързо към всяка промяна в ситуацията.

Сега предстои да се изпълни голям ”кръгом” към общо тактическо изтегляне на американските войски и връщането им по базите, обикновено извън населените места, за да може все още да е възможна контраофанзивата в определени точки. По този начин американците започнаха през пролетта на 1965 год. военните си операции в Южен Виетнам. Целта беше местните сили да овладеят активно положението. Според думите на оперативния заместник на на главнокомандващия в Ирак генерал-лейтенант Метц, тези задачи ще се поемат от досега по-скоро неуверените и слабо надеждни иракски органи по сигурността с американска подкрепа.

Кой ще, кое ще може да провежда последователно и до край в Ирак офанзивни военни операции срещу продължителната съпротива? Присъствието на международни военни сили няма да е достатъчно за сплашване, когато американците започнат на широк фронт да се оттеглят от полесраженията. Те не могат да действат активно от резервните си позиции. Моментът, от който нататък връщане назад няма да има /в случая – назад към офанзивното поведение/, скоро ще бъде достигнат. След докладваното ”задачата е изпълнена" от първи май 2003 от първи юли 2004 силите на САЩ са заплашени от ”мисията невъзможна".