1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Краят на маразма

Виктор Пасков бе автор на отчаяна проза. Героите му – в конвулсии, а стилът – безобразно ярък, с недопустимо съчетаване на чисти цветове. Йордан Ефтимов за писателя Виктор Пасков, чието погребение е днес в София.

default

Много семпъл като мислене писател, той не пишеше за нищо друго, освен за твореца, на когото е позволено да бъде ужàсен, защото само той обича и живее истински, само той е истински ужасèн. И дори когато е избрал да използва сюжетите от порнографските канали, като в “Аутопсия на една любов”, той е сантиментален и убедителен за вечно готовите да съчувстват на онази свиня твореца.

В един форумен коментар след мемориалната страница на вестник “Дума” негов познат, подписал се като Любомир Гаврилов, казва остро: “Виктор Пасков приживе виждаше агенти на ДС навсякъде.” Потвърждава го героят му в “Ций Кук”, който усеща, че винаги някой го следи и дори не върви по петите му, а е винаги една крачка преди него на всяко място, където отива.

Viktor Paskov

Виктор Пасков /1949-2009/

Може би обществената позиция на Пасков след 1989 г. изобщо не влиза в противоречие с белетристиката му, където героят е самоомерзен, намразил не само света, който обитава, но и себе си? Може би не става дума за обикновен слаб ангел, какъвто имат героите му, когато подкрепяше Георги Първанов и участваше във всякакви подписки срещу Сорос или управлението на Костов редом до талантливи артисти, които до един се оказаха доносници на Държавна сигурност?

Пасков очевидно имаше своя утопия

– тази за намиращия се над политиката творец. Точно тази визия го кара да избере за свои приятели и Христо Калчев, с неговия алкохолизиран свят, тотална параноя и политическо самомаргинализиране, и Иван Гранитски, с неговите Съвети за културно развитие към Президента.

Не, Виктор Пасков беше много повече от облизанко, който се върти около трапезата на управниците, за да си осигури прилично съществуване и реализиране на творческите си проекти. Неговата представа бе наивно ницшеанска, той бе избрал кои да са художниците свръхчовеци, към които да принадлежи и които стоят като абсолютен контрапункт на скотското общество. Всички те са хиперболици, владетели на великолепни тостове и скрабьозни проклятия. Всички до един са циници, а някои – като Калчев и много от анонимните му познайници на градус – и чисти киници.

Белетристиката на Пасков е пълна с маразъм. Йов от “Мартина” е наркоман, който не може да търпи българския еснафски свят около себе си и затова е непрекъснато друсан. Героят от “Ций Кук” се държи като герой на Буковски, но алкохолният делириум не му пречи да вижда на всеки метър, зад всеки ъгъл мизерията и лъжата, в които е потопен като ембрион в стъкленица с формалдехид. Далеч по-тривиално, реалистично са представени героите му музиканти – младия Виктор в “Германия – мръсна приказка” и героя от “Аутопсия на една любов” – които с изцъклени очи, като пеперуди на карфици треперят от ужаса, че живеят в най-отвратителната битова, дребнобуржоазна неистина. Нявсякъде заобикалящият свят е неистински, като употребяван многократно декор въпреки различните епохи в постановките. Неистински, но и самоопровергаващ се със своята

олющеност, оплютост от мухи, евтина лъскавост

Viktor Paskov

Един от най-големите съвременни български писатели

Историческият разказ на Пасков е “Ций Кук” – разказът за неавтентичността, за нелепото участие в събития, над които нямаш никакъв контрол дори когато си избягал от обичайния орднунг на подреденото си всекидневие. Не само вечно откриваш, че не си първи, но и че грозните събития, които си предизвикал нарочно, отказвайки контрола на съзнанието посредством безпаметно напиване, не са предизвикани от теб.

Антропологическият разказ на Пасков започва с “Невръстни убийства”, чийто герой дете е наясно, че никога няма да има абсолютен слух, продължава през гастарбайтерския кошмар на героя от “Германия – мръсна приказка” рязко да бъде придърпан в сюжета на примерен сив бюргер и свършва с “Аутопсия на една любов”, където унижението и неразбирането са толкова плътни спътници на най-възвишеното чувство, колкото и предателствата на тялото.

Но нелепият свят непрекъснато го наказваше с неуместност. Ужасèн от тъпото дирене на корените, той обруга в “Мартина” фолклорните човечища, селяните, самото село с шопския му език и дивашки ритуали, но във филма “Индиански игри” целият този кич по-скоро тържествува (съчетан с повял откъм русенските събития екологизъм). Обруга в “Биг бизнес” “успелите на Запад” бизнесмени като описа поръчката за фалшива автобиография, която му отправя един резидиращ в Париж български милионер, но точно този текст не се радва на никаква популярност в България. В “Биг бизнес” е изобразен и български просяк в парижкото метро, който крещи, че е жертва на режима на Чаушеску, и който заявява на писателя Пасков, че го познава като близък на Тодор Живков и че като таксиджия го е карал в олян вид от резиденцията към града.

Нелепостта го застигна и в некролозите

Няма късмета на Константин Павлов, след чиято смърт един вестник озаглави страницата си с едри букви: “Константин Павлов реди рими пред Бога”. Но бе наречен “посланик на светлината”. Виктор Пасков се самоописа в есето “Лот в ексил” и дори изобрети понятието “ексилант”, за да се постави сред радикалните отрицатели на посредствеността, на живеенето нито горещ, нито студен.

Viktor Paskov - Ballade

Йов, Лот, Мартина, постоянното присъствие на неназования Христос. Библейският интертекст на творбите му също има обяснение в афинитета му към един възвишен, релефен стил. Както и любовта му към немските романтици. Към френските екзистенциалисти. Към американските постмодернисти.

Виктор Пасков ошашави всички с това, че посмя да пише една неоавангардистка проза в епоха, когато българската литература бе потънала в битовизъм. Не бе единствен. Клаустрофобията на “развития социализъм” бе уловена и от Красимир Дамянов, и от Александър Андреев, и от Златомир Златанов – страховити писатели, които се отказаха от самомитологизиране, отказаха се дори от това да минават за творци. Не бяха толкова самолюбиви и толкова наивни. Пасков обаче бе и благодарение на това масовата публика все пак знае, че българската литература познава пародията, самоиронията, безпощадното отвращение.

Автор: Йордан Ефтимов/Редактор: Емануил А. Видински

Публикация на в. „Култура”

Редакцията препоръчва