1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Коран и рап в Гуантанамо - за филма "Пътят към Гуантанамо" на кинофестивала в Берлин

Филмът “Пътят към Гуантанамо” има всички шансове за награда от фестивала Берлинале. Информация ог Маринела Липчева -Вайс

default

Това е един от филмите, които могат да се нарекат емблематични за тазгодишния фестивал “Берлинале”: политически не-коректен и парещо актуален. И това е филм, типичен за почерка на британския режисьор Майкъл Уинтърботъм: граждански кураж плюс документална вярност. Достатъчно е да припомним за два от филмите му : “Добре дошли в Сараево” и “В този свят” – спечелил на предишно Берлинале Златна мечка. Новият филм на Уинтърботъм “Пътят към Гуантанамо” разказва историята на четирима млади англичанина с мюсюлманско вероизповедание, попаднали по погрешка в онази американска база на остров Куба, за чието съществуване се говори с определения като нечовешко, несправедливо, незаконно.

Филмът е “съшит от изрезки” от новинарски емисии, интервюта с реално съществуващите герои и киноразказ за преживяното от тях. Ето защо трудно е да се каже, че този филм има две лица: документално и фикционално. Те са ясно различими само в началото, когато Буш – кадър в близък план- заявява с мисионерски блясък в очите: това са лоши хора и ние ще се справим с тях, благодарение на британския премиер Тони Блеър. Good guys- bad guys – това е светът на онези- добрите, които имат претенции да го управляват. После идва ред на лошите – и те са реално съществуващи, четирима млади мъже, интересували се до преди няколко години от рап, момичета, но не и от политика, и религия. И те разказват в близък план –камерата се приближава все повече и повече към очите, в които има още страх, към устните, скрити в дългата брада, с която сме свикнали да идентифицираме ислямистите. Това не са онези голобради момчета, които поемат от британския Типтън към Пакистан, защото единият от тях е решил да се жени там, пълни с ентуасиазъм и готови на авантюри. И все пак тези, които са интервюрани и онези, които играят в киносценария представят едни и същи образи. Разликите са не само във външния вид. За три години животът ти може да се преобърне като преорана за посев земя. Трите години се събират само в една дума Гуантанамо. Невинните момчета плащат за наивността си да тръгнат към Пакистан и Афганистан само месеци след 11-ти септември.

Това е първият филмов разказ за една перверзна система - Гуантанамо, която все още съществува, в която все още вегетират близо петстотин души – без съд и присъда, години наред – психически тормоз, изтезания и беззаконие, извършвано от най-голямата демокрация в света – САЩ. Силата на този филмов разказ е в автентичността му, подчерта и самият Уинтърботън по време на пресконференцията:

Филмът трябва да покаже, колко гротесткно е всъщност това, че САЩ създават този затвор точно на остров Куба, за да се отнасят към хората така, както в собствената им страна не им е позволено. Искаме да напомним за онези, които продължават да бъдат държани в тази перверзна система. Факт е, че светът отдавна свикна с Гуантанамо и гледа настрани, казва Уинтърботън.

Само че точно заради претенцията си за автентичност този филм оставя у зрителя усещане за черно-бяло изразян и снаден свят. Тук са невинните момчета, припяващи рап или четящи корана в Гуантанамо – там са ограничените, почти карикатурно представени американски войници и следователи, изтръгващи самопризнания, къде с палки и юмруци, къде с евтини трикове на самовнушение.

Good guys- bad guys: за съжаление филмът на Уинтърботън се превръща отчасти в заложник на точно онази формула, която иска да разчупи в името на една хуманна идея- правото да съществуваш отвъд черно-бялото и предразсъдъците.

Въпреки това “Пътят към Гуантанамо” е с основание един от най-сериозните претенденти за награда от тазгодишното “Берлинале”.