1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Камю и славата

Изминаха 50 години от трагичната смърт на Албер Камю. Литературният наблюдател на вестник "Ди Велт", Тилман Краузе, се спира на променливата посмъртна слава на големия френски писател и публицист.

default

Албер Камю /1913-1960/

Когато умира така нелепо преди половин век, всички говорят за неговата "абсурдна" смърт. Сякаш мислителят на абсурдното е трябвало и да умре абсурдно! Абсурдно било, че посред работата върху своя автобиографичен роман "Първият човек", ненавършил още 50 години умрял тъкмо при автомобилна катастрофа; че не бил в собствената си кола, а в тази на своя приятел, издателя Мишел Галимар, с когото пътували за Париж; че в джоба на палтото му бил намерен билет за влака, откъдето се заключава, че първоначално Камю възнамерявал да пътува с влак, а не с кола. Тези обстоятелства наистина придават на кончината на най-популярния по онова време писател на Франция (три години преди това, само на 44 години той е получил Нобеловата награда) нещо брутално произволно, за което модерната дума "абсурд" пасва добре.

Albert Camus

Албер Камю през 1957, когато получава Нобел за литература

Велик или безцветен?

Или пък може би не. Скоро след смъртта на писателя звездата му започва да залязва. "Радикалният шик" на следващото десетилетие включва и презрителното отношение към Камю, защото бил мекушав. Това, че този левичар следваше антикомунистически курс, че си позволяваше по-нюансирана представа за отечеството си Алжир и за живеещите там французи, а мнението му за колониализма се различаваше от онова на Франц Фанон - всичко това дълго време очерняше репутацията му сред създателите на общественото мнение. Името Камю бе наистина символ на достойно участие в антинацистката съпротива, но същевременно и на известно простодушие и сантименталност.

Тази представа се промени след 1989. Няма втори случай на подобна блестяща реабилитация на един интелектуалец и писател след края на комунизма. Тъкмо това, че Камю винаги се бе противопоставял на идеологии и утопии, че се застъпваше за отделния човек, а не за "човечеството", че държеше на семейството като най-солидарната човешка общност и през целия си живот се бе борил за своя личен Бог - всичко това му донесе признание и симпатии. През 90-те години във Франция възникна истински бум около Камю, в хода на който най-сетне излезе недовършеният му роман за "първия човек" и монументалната биография от Оливие Тод.

Важното е да не потънеш в забрава

Междувременно и това вече е почти история. Отново и все по-често започват да се дочуват мнения, оспорващи величието на Камю, изтъкващи липсата на харизмата на един Сартър; покойният отново бива свеждан до добряка с вечната цигара в уста, стоящ над всякаква морално-политическа критика, но все пак малко безцветен. Затова пък президентът Саркози иска да види Камю препогребан в Пантеона, в компанията на безсмъртните французи.

Трябва ли всичко това да ни се струва абсурдно? Ни най-малко. Такава е била винаги конюнктурата в духовния живот. Важното е да не те забравят. Камю е вечно жив - докато се спори за него.

Редакцията препоръчва