1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Как изглежда Европа от Америка

От нашата кореспондентка във Вашингтон Соня Каникова

default

Идеите на американските автори за Европа се движат между крайности: за едни Европа е модел за света, за други - пример за слабост и разпад. От една страна учени и експерти като Джереми Рифкин („Европейската мечта: как европейската визия за бъдещето засенчва американската мечта”), Майкъл Манделбаум („Идеите, които завладяха света”), Джозеф Най („Парадоксът на американската сила: защо единствената световна суперсила не може да върви сама”) и много други провъзгласяват „напреднала Европа” и ЕС за „модел за човечеството”. Тези автори смятат, че победите на Европа над „мрачни феномени” като монархизма, империализма, фашизма и комунизма я превръщат в „авангард на мисленето, модел за световно правителство, по който светът ще бъде организиран през 21-ви век”. В тяхното виждане „американците се борят за щастие, но остават дълбоко нещастни”, докато европейците са се освободили от утопиите и идеологическите диктати и живеят с идеалите на мира и качеството на живот. Затова, казват те, „европейската мечта си заслужава да се живее за нея, а за американската мечта не си заслужава дори да се умре”!

Един голям брой американски автори обаче са на противоположно мнение и смятат целия този европейски блясък за измамна повърхност, зад която се крият дълбоки проблеми, които ще доведат до залеза на европейската цивилизация. Сред тях са Валтер Лакьор („Последните дни на Европа: епитафия за стария континент”), Робърт Кейган („Американците са от Марс, а европейците от Венера”, „За рая и властта: Америка и Европа в Новия Световен Ред”) и Марк Стайн („Единствено Америка: краят на света така както го знаем”); разбира се, това са само няколко от десетки имена на автори по темата.

Позицията на тази втора група автори може да се изрази с мотото на Робърт Кейган в книгата му „За рая и властта: Америка и Европа в Новия Световен Ред”: „Време е да спрем да се правим че европейците и американците имат еднакви възгледи за света, или че изобщо живеят в един и същи свят”.

Това, което обединява американските виждания за Европа е, че те се определят от полюсите „слабост” и „сила”. Големият спор разбира се е кой притежава повече сила. Най-често Европа е смятана за икономически силна и военно слаба, докато САЩ се смятат за „силни” и на двата фронта. Силата и слабостта определят и политиката и средствата, с които си служат от двете страни на Атлантика. Мнозина във Вашингтон вярват, че американската военна сила, поставена от 60 години на разположение на Европа като гаранция за сигурността, е накарала европейците да вярват, че военна сила всъщност не е необходима. Така че докато САЩ прибягват по-бързо до употреба на военна сила и нямат много търпение за дипломация, Европа разчита повече на „мека сила”. Това включва дипломация, многостранност и морален пример. Робърт Кейган казва, че „САЩ просто се държат като мощната държава, която са, точно както и големите европейски нациии са правили в миналото, когато светът беше управляван от тях”. Сегашната европейска многостранност според него произтича от това, че Европа просто няма силата за едностранни действия.

Но авторът от „Вашингтон пост” Рийд в книгата си „Съединените европейски щати: новата суперсила и краят на американското превъзходство”, е убеден в обратното: че европейските нации имат „сила” и се превръщат в глобален конкурент на САЩ. Той издига тезата, че новата разширена Европа има „повече хора, повече богатство, и повече търговия отколкото САЩ, и повече политическо влияние чрез членството си в многобройни международни институции”.

Евроскептиците в САЩ въразяват, че европейците може да са много, но са слаби защото отделят прекалено много пари за здравеопазване, за образование и изобщо за абсурдни от американска гледна точка социални програми. 26% от БВП на Европа отива за тях, докато в САЩ се отделят едва 11%. Неща като програми за възстановяване на душевното здраве и равновесие карат някои коментатори в САЩ да казват, че системата в Европа е някакъв „икономически социализъм”. Американците автори не спират да повтарят, че бъдещето на Европа е застрашено защото се работи само 35 часа на седмица и се дават цели 3-4 седмици годишна отпуска. Американците работят поне 40 часа на седмица и имат най-много 2 седмици платена отпуска. Вярно е, че продуктивността на ЕС е 95% от американската, въпреки че Европа има много по-голямо население, а европейските доходи са само 72% от типичния американски доход. Подобни факти карат експертите по Европа да повтарят клишето, че „американците живеят за да работят, а европейците работят за да живеят”, но че този комфортен живот ще унищожи Европа.

Застаряването и тенденцията към намаляване на европейското население поради ниска раждаемост предизвикват също порой от коментари. Някои отиват в големи крайности и виждат причините за това в европейската загуба на религиозна вяра, на семейни ценности, и лесните аборти и разводи. Други казват, че европейците са егоистични, жените си гледат кариерата, а не дома, а семействата искат повече пари, а не деца. Според един от коментаторите, децата не са част от представата на европейците за щастие, а пречка към щастието, и в това той намира една от големите разлики с Америка.