1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Какво може да се очаква от шест милиона български самодейни репортери?

По-големите медии в България решиха, че е дошло време и те да превърнат своите зрители, слушатели и читатели, в самодейни репортери. Георги Папакочев за възможните ефекти от това „сътрудничество”:

default

„От народа - за народа” – в общи линии така би могъл да се нарече призивът, който непрекъснато излъчват по-големите електронни медии и печатни издания за захранване на новини и техни рубрики с любителски образни и звукови материали. „Търсете новината !”, „Бъдете наши сътрудници!”, „Следете за нарушения и безобразия!”, „Станете един от 6-те милиона български репортери!” – това са призиви към хората, които мечтаят, макар и за кратко, да получат своя миг медийна популярност с помощта на мобилния си телефон или новата си цифрова камера.

Впрочем, явлението съвсем не е само българско. От няколко години с развитието на цифровите записващи устройства – фото и видеокамери, както и с възможностите на мобилните телефони – медиите, основно електронните – обявиха, че при извънредни събития не могат да се лишат от любителските фото, видео и аудио записи, преди на мястото да е пристигнал техен професионален екип. Наред със световната телевизионна мрежа Си Ен Ен, германски новинарски канали, вариращи от N-24 и RTL до „он-лайн” изданието на седмичното списание „Щерн” отдавна отделят място на „сътвореното от потребителите съдържание”. Таблоидният Билд миналата година приканваше читателите си да изпращат снимки от футболните мачове за Световната купа, а изданието „Лезеррепортер”/читатели-репортери/ раздаде сериозни награди за снимки на любопитни явления, катастрофи по пътищата и, разбира се, за неудобни изображения на популярни личности.

Още със стартирането на т.нар. „гражданска журналистика” се появиха и проблемите. Стана ясно, че сътрудниците-любители могат лесно да подведат дадена сериозна медия не само към допускането на грешки, но и по-опасното – да публикува неверни неща. Оказа се също, че задължителната проверка дали изпратеният запис не е фалшифициран се прави трудно, а често въпросната проверка е направо невъзможна. Удивителните възможности на цифровите технологии за изработката на съвършени фалшификати изкушават мнозина, чиито цели далеч не са свързани единствено с бързото информиране на обществото.

И докато тези проблеми продължават да съществуват в развитите демокрации, в България нещата имат и друго измерение.

В годините на тоталитарния комунистически режим, както навсякъде в Източна Европа, българина също беше „възпитаван” да доносничи. От ученическото „Моля другарко, Иванчо ми дърпа косата!” до подшушнатото на ухото на кварталния милиционер, че „Съседа слуша западни радиостанции!”, от „Иванов изневерява на другарката си!” до „ Петров разказва политически вицове”, се създадоха онези поколения самоинициативни доносници на тоталитарната власт, имената на някои от които започнаха да излизат наяве. Днес всички те отричат, че са вършили нещо недостойно - напротив, вече почти успяват да убедят от медиите младите хора, колко патриотично мотивирани в миналото са били техните прояви и колко много се гордеят те с тях.

Така изведнаж възниква въпроса кой и какво прави със стотиците гигабайтове цифрови записи от всекидневния живот на обикновения човек, които се получават от вездесъщите орханителните камери на полицията, покриващи всеки квадратен метър на големите градове? Къде отиват масивите от видео и аудио информация, събирана с т.нар. Специални разузнавателни средства от тайните служби? Накъде се насочват стотиците неизползувани дарения на аматьорските „джи ес ем- репортери” за електронните и печатни медии?

Наивнно, дори смешно е да се приеме, че те се унищожават, както е прието по закон. Сложното „препиране” на един такъв запис през известен телевизионен канал, уличил тези дни лекар, синдикален водач и известна фигура от престъпния свят, за да бъде използуван от вътрешното министерство за политически шантаж, показва до какво може да доведе пълната липса на парламентарен и граждански контрол върху този вид информация.

Защото каква е гаранцията, че добре изработен компромат не би могъл да мине през рехавия медиен контрол като „сътрудничество” на бдителен „гражданин-репортер” с фалшиво име? Никаква.

Кой може да докаже, че в супер компютрите на тайните служби не се съхранява събирана по всякакъв начин скандална информация не само за престъпния свят, но и за политическите противници на съответния режим? Странните признания на биш служител от НСО за събирането на тъкмо такава информация изправи миналата седмица службата на президента на България на нокти!

Как обществото би могло да разбере дали с подобна информация се постъпва по законен начин или тя се използува с други цели от онези, които я контролират?

Впрочем през седмицата Европейският съд за правата на човека в Страсбург излезе с конкретно решение за България по част от тези въпроси.

И то, както можеше да се очаква, беше осъдително.

Подобно съдържание