1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

И пак за образованието в България

За проблемите на образованието в България се говори само в началото на септември. Коментар на Еми Барух

default

Всяка година в началото на септември се появяват анализи за предстоящата учебна година, резултати от проучвания за нагласите на родителите и ученици и социологически изследвания за качеството на образованието.

2007-ма не прави изключение: данните от проучване на агенция „Медиана”, направено по поръчка на Държавната агенция за младежта и спорта и оповестени преди два дни, подкрепиха твърдението за катастрофалната неграмотност сред тийнейджърите, неграмотност, която расте с всяка изминала година.

Освен върху анекдотичните и шокиращи примери, които говорят за това, че половината от нашите деца са на границата между необратимото оглупяване и дебилността, медиите се спряха и на причините и последствията от така описаното състояние на българското образование.

Всъщност не бе съобщено нищо, което да е неизвестно за наблюдателите и професионалистите в системата на образованието:

Липсата на връзка между качеството на учителския труд и неговото заплащане; липсата на връзка между доброто образование и житейската реализация на учениците; липсата на постоянен контакт между родителите и учителите; отсъствието на възможности за избор на учебно заведение; липсата на конкуренция и стимули,

и – най-важното – пълната незаинтересованост на българския бизнес за качеството на новите попълнения в трудовата борса – са причини, които водят до известните вече резултати.

В същото време би трябвало да е ясно, че при променените пазарни отношения не можем да очакваме знанието, науката, интелектуалната реализация да стоят – както бяха някога – на един идеализиран пиедестал, който да е привлекателен само заради своя абстрактен престиж. Онова, което сме длъжни да изискваме от съществуващата образователна мрежа е грамотност. За съжаление прага на базисната грамотност всяка година пада все по-ниско, което не беше типично за нашата страна.

Именно заради това, онова, на което ми се иска специално да обърна внимание, не е свързано с така обрисуваната картина, а с обстоятелството, че поне от 15 години всяка есен тази картина се вади от наличната база данни, експонира се на видно място, стои няколко дни и след това се прибира обратно до следващия септември.

Такова отношение към подготовката на новите поколения е знак най-малкото за липса на дългосрочна визия, за липса на консенсус около приоритетите, които обединяват едно общество. Ако към това добавим и факта, че 10 на сто от децата изобщо не ходят на училище, че всяка година от системата отпадат над 50 хиляди момчета и момичета, ще си дадем сметка за мащабите на една поколенческа драма, с която ни предстои да се сблъскаме.