1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

И все пак разговорът започна

В осмислянето на паметната 1968 в нейното българско измерение постепенно настъпват промени. На тази тема е следният коментар от Георги Господинов.

default

1968 - на Запад се помни със студентските бунтове, на Изток с Пражката пролет и Александър Дубчек

Не съм сигурен дали можем да го наречем дебат или опит за дебат, разговор или само началото му, но сега в края на август ще се осмеля да кажа – нещо около личното и публично осмисляне на 1968 в нейното българско измерение все пак се промени.

Много леко, бавно, с прискърцване

Bildgalerie Prager Frühling 1968

20 август 1968, Прага

Някъде със скандал, с излишни думи, в грешна посока, с много хъмкане, проклашяне, с недомлъвки. Но така започват обикновено разговорите след по-дълго мълчание. Ако преди пет години някой изпишеше в Гугъл „1968, България” щеше да получи от най-голямата търсачка един малко виновен отговор - did not match any documents. Проверявал съм и съм споделил резултата тогава през 2003 в един текст за българската 68. Текстът излезе в „Култура” и дори предложих ентусиазирано да се започне един архив с лични истории, документални кинохроники, музика, документи, за да придадем плътност на тази година, да сме сигурни, че се е случила.

Днес, всъщност отпреди два месеца, вече има такъв сайт направен от четирима журналисти и историци „1968. Пражка пролет, Софийско лято” с документи, песни, спомени и кинохрониките от тази година (www.1968bg.com). Между другото, гледайте отново кадрите с масовите сцени по откриването и закриването на Световния младежки фестивал след същите церемонии на Олимпиадата в Китай. Някои неща наистина не се променят, освен мащабите, разбира се. Сайтът е смислен, защото прави достъпен и лесен за намиране един възможен архив за тази година. И подканя за лични спомени оттогава, макар точно тук да очаквах повече енергия за разказване. Но това също е тема за мислене.

Доколкото знам предстои дебат на тазгодишната Аполония за 1968

който продължава в известен смисъл дискусията, започната в НБУ. Така или иначе имаме опити за разказ и рефлексия по темата и то не само в академичните среди. (А, да, и Гугъл вече дава 332 000 отговора по темата „1968, България”. Не че е важно, но за инфо.) По важно е да помислим какви бяха стратегиите ни за разказване и спомняне, патосите ни, обидите ни. Дали тази година не се оказва по-сложна и по-болезнена отколкото сме очаквали?

Нямам лесен отговор, освен че трябва да продължим с разказването и питанията. Затова прилагам за финал една история, която чух, въпреки или точно защото е история за страх и малко срам.

Polizeieinsatz waehrend einer Studentendemonstration am 6. Mai 1968 in Paris

6 май 1968, Париж - студентски демонстрации

През 1968-а в България онези, които почивали на море четвърта смяна, гледали как чешките туристи бързо прибират палатките още преди края на смяната. Напразно, защото границата вече била затворена. И те остават още известно време принудително по българските плажове. Та човекът ми разказваше за двойка чехи, момче и момиче, които седели безмълвни, по дънки и тениски на един празен български плаж в ранния и хладен вече септември. Една непредвидено дълга ваканция, след която ще се прибереш в държава, различна от тази, която си напуснал преди месец. Няколко пъти той спирал с колата на пътя над плажа, където неизменно стоели момчето и момичето. Носел в багажника специално за тях две стари якета, които не пропускали дъжд, малко хляб, диня и бучка домашно сирене. И... все не посмявал да отиде и да им ги даде. Страхувах се, казваше човекът, не знаеш кой ще те види. Последния път, когато спрял колата, плажът бил пуст.

Бях сигурен, че разказва това за първи път.

Един малък грях

(но малките грехове са най-мъчителни), носен цели 40 години. И в този разказ имаше повече осмеляване отколкото във всички разкази за героически пози по време на млдежкия фестивал да речем.

Дано имаме сетива за новата 1968-а, когато се появи. И тогава моят познат ще занесе хляба и онези якета, които сигурен съм още пази, поне в мазето на съзнанието си. И най-сетне ще спи спокойно.

Подобно съдържание