1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Израел и бомбардировката на Кана

Демокрациите не бива в никакъв случай да възприемат методите на своите врагове - от главния редактор на седмичника Ди Цайт Йозеф Йофе

default

Психологически Израел вече изгуби тази война. Ние стоим със скръстени ръце, когато в Дарфур или Руанда загиват хиляди хора. Вярно, понякога, укоряваме руснаците заради злините, които вършат в Чечения, но това е всичко. Демократичните страни не признават за справедлива каквато и да е война, която води някоя от тях, ако в нея главните жертви са цивилни граждани. Естествено, Израел има право на самозащита, особено срещу един враг, зад който като наставник и оръжейник се крие Иран – бъдещата ядрена сила, която се е врекла, цитат, “да изтрие от лицето на земята раковото образование Израел”. Въпреаки това обаче една цивилизована държава няма право да действа на принципа: “Ще има справедливост, та ако ще и светът да се затрие!”. Да атакуваш от въздуха населени места, за да унищожиш лидерите и оръжията на врага си – това вече е незаконно и несправедливо. Вярно, международното право го разрешава, когато един от воюващите използва хора като живи щитове, но по времето, когато Женевската конвенция беше изработена като част от Хартата на ООН, още ги нямаше днешните медии, които разнасят ужасните гледки в реално време по цял свят. Освен това днес моралните критерии за доста по-различти от онези през 1945 година, когато Червената армия изравни Берлин със земята, за да превземе бункера на фюрера. Днес правилото гласи: демократичните войни трябва да са кратки и решаващи, за да бъдат поне отчасти приемливи. На практика обаче настоящата война не е нито едното, нито другото, защото вече от четири седмици ракетите избухват из израелски населени места, а бомбите – из ливански. Тази война е не само морална трагедия, както всяка друга война – тя е и стратегическа драма. Същинските измерения на тази драма едва ли са били ясни на Хасан Назрала, когато се е съгласил по поръчка на Техеран да отвлече двама изралески войници, за да измъкне стотици свои от израелските затвори и да се покрие със слава. Това само на пръв поглед е една ограничена война, която се води, за да бъде унищожен военният потенциал на Хизбула, застрашаващ Северен Израел вече шеста година. Това, както с основание отбелязва бившият германски външен министър Йошка Фишер, не е и типичната война в Близкия Изток, която се води или за окупация или за връщане на земи. В тази война става дума за изгубеното сирийско господство над Ливан и за хегемонията на Иран в целия регион. Арабските режими определено са наясно с този факт; същото се отнася и до САЩ, и до Г8. Разбира се, и до израелците. Както обобщава Йошка Фишер: “Тази война е насочена срещу самото съществование на държавата Израел.” А Фуад Аджами, един от най-известните изследователи на исляма в САЩ, формулира най-новите изводи по следния лаконичен начин: с помощта на Хизбула Иран успял да се сдобие с граница с Израел. И още: “Това е първата израелско-иранска война”. В действителност измеренията са дори по-големи, макар че на предната линия се бият само Израел и Хизбула. Защото зад тях са Америка и Иран, които в случая за пръв път кръстосват оръжия. Не е речено обаче, че тази война ще се разширява. Техеран и Дамаск действат изключително предпазливо, а Израел се въздържа да стори най-очевидното: да удари Сирия, за да прекъсне снабдяването на Хизбула. Това е добрата новина. А лошата новина е, че Израел още дълго ще продължи да воюва, независимо че вече се е отказал от своята програма-максимум: тоталното обезоръжаване на Хизбула. Все пак, Ерусалим междувременно получи и едно сериозно предупреждение: Кана не бива да се повтаря.