1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Изоставените деца на България – Част 3

Защо децата с увреждания в България продължават да попадат в социални домове? Анализ на Антоанета Ненкова.

default

Анализите на неправителствения сектор в България сочат, че повечето от децата попадат в домове по социални причини – бедност, безработица, липса на социална подкрепа за семействата им. Според ПРООН само около 2% от децата във всички институции в страната са сираци. Този процент остава непроменен през последните години, по данни на Държавната агенция за закрила на детето. Над 80% от институционализираните деца в България са от ромски семейства.

Обяснението на картината, според социолозите е, че проблемът институционализация в България е въпрос на дефицит на общество. Семейството прехвърля своята отговорност на държавата. А църква, благодетели и бизнес остават безстрастни.

Разбира се, има го и дефицитът на държава. Алтернативите на институциите са на границата между мита и реалността. Когато българското правителство заяви, че до края на 2005 г. ще бъдат изведени от детските домове първите 700 деца, от гражданския сектор коментираха: социалната политика на България, която остава далече от стандартите на Европа за социална грижа, е основната причина за продължаващия прием в детски институции.

„Надяваме се да удовлетворите молбата ни…”, така обикновено завършват молбите на родителите на част от онези над 1700 българчета с умствена изостаналост, между 3 и 18 години, които живеят в детски домове.

Документите:

Родителска молба

„Молба от Б.И.М. и Л.К.М.

Г-н директор,

Като се има предвид здравословното състояние на детето ни А.Б.И.,

молим да го настаните във вашия дом…Нямаме възможност да я гледаме вкъщи. Имаме още 4 деца. Заплатите са ни ниски - едва стигат за прехраната…

Надяваме се, че ще удовлетворите молбата ни.

10.02.1992”

Деинституционализацията - доброжелателна или реалистична политика?

8 милиона е предвидила българската държава през тази година за деинституционализация.

Според статистиката до края на 2004г. само 40 деца са настанени в приемни семейства. Въпреки появата на първите частни социални домове, защитени жилища и дневни детски центрове в България, все още основните грижи за изоставените от родителите си деца се полагат в целогодишни затворени институции. Инцидентни са и съпътстващите кампании за промяна на обществените нагласи към семейството и изоставянето на децата. Няма ги все още и практиките за интегрирано обучение на умствено увредените. Децата от домовете за умствено изостанали са изключени от системата на народната просвета, независимо че правото на образование в България е гарантирано за всички. Те се считат за необучаеми. В 26-те социални дома в страната около 1700 деца и младежи с умствена изостаналост продължават да вегетират -отглеждани като растения - без индивидуални планове за терапия и рехабилитация.

Документите:

Из медицинското удостоверение на дете от български детски дом

„...Дете от пета бременност. На 4 месеца прекарва тежък менингоенцефалит.Впоследствие изостанала в развитието си. Неврологичен статус-централна квадрипареза.Не контролира тазовите резервоари, чува,но не говори,следи с поглед предмети.

НЕ подлежи на обучение...“

Къде е Европа, къде сме ние?

Наскоро вицепремиерът и министър на външните работи Ивайло Калфин подчерта , че „реформата с така нареченото социално включване е тежка”. Калфин потвърди позицията на българското правителств , че социалните домове за деца и хора с увреждания в България постепенно ще бъдат затворени: ”Идеята в Европа е хората от институциите да живеят в семейна среда, а не в домове, но това става бавно и зависи включително и от желанието на семействата да приемат подобни хора.”

Деинституционализацията в България наистина не може да се случи за година-две. Никъде по света тя не се е случила за отрицателно време. Но за 10-15 години това е било факт. Годините на демократичния български преход са вече 18. От 8 години се говори за архипелага на забравените деца в България. А реформата буксува. Бавните темпове носят риска архипелагът на забравените да остане още дълго невидим. И да напомня за онзи фрагмент от романа за Гулаг на Александър Солженицин, в който се опитват да скрият от външния посетител 20 000 каторжници. Покриват ги с брезент. Една жива планина от страдание и унижение, далече от очите на обществото.

От 50-те години до днес основната грижа за душевноболните в България се извършва предимно в затворени институции - социални домове за деца и възрастни и психиатрични болници, по села и паланки. Институциите, разбира се, не са български феномен. Изолирани заведения с по 2000 легла е имало в страни като Германия и Австрия. В Куба психиатричните болници са били като малък град - за по 20 000 души. Психиатричният затвор на гръцкия остров Лерос е затворен през 90-те години на миналия век след международна намеса. До 1971 край Ню Йорк съществува и печално известният Уилобрук - дом за умствено изостанали деца, жени и мъже… Но през 60-те и 70-те години светът започва да променя подхода си към душевноболните и умствено увредените. Промяната е насочена към психофармакологията и зачитането на човешките права. В България до днес душевноболните и умствено увредените са все така изолирани от фокуса общественото внимание. Веднъж „хуманно отделеният“ от обществото, трудно се завръща в него. Поради дефицит на качествено държавно управление и заради негативни обществени нагласи.

Документите:

В. Духовна светлина, Кърджали, септември 2000г.

„… Момичето от снимката е 9-годишната Лора Симеонова.Родена е в Димитровград. Дадена е от родителите си за отглеждане в дома в с. Добромирци - един от най-тежките случаи в дома. През септември 1998г. в с. Добромирци пристигат семейството на Джак и Елзаби Лоу от ЮАР. Носят хуманитарна помощ за децата. Съпругата се залепва за малката Лора - говори й, успокоява я. Тогава Лора изглежда като двегодишно дете, реагира болезнено на докосване с ръце… Семейство Лоу започва специален хранителен режим със засилваща храна за Лора под наблюдението на лекари. Финансират и допълнително лечение на детето в чужбина, с разрешение на българското Министерство на здравеопазването. През 1999г. семейството подава молба за осиновяването на Лора -първата и единствена молба за осиновяване на дете в този дом. Сега Лора е променена. Снимките от ЮАР разкриват,удивителна промяна в състоянието на детето.”

Детският дом в родопското село Добромирци, който убиваше, беше закрит през 2006 от държавата. Така както се случи през 2003 с детски дом за умствено увредени - този в странджанското село Факия. Домът, в който умираха по 6-7 деца годишно,бе затворен. Има вече решение и за закриването на дома в Могилино. Въпросът е дали отново практиката ще консервира статуквото - ще бъдем ли свидетели на поредния трансфер от един дом в друг. А политиката на „пренебрегване до смърт” ще продължи. След 18 преходни години общество и държава продължават да произвеждат и поддържат разделеността. В резултат малцинствата в България, били те роми, хомосексуалисти или душевноболни, остават самозатворени и гетоизирани.Затворените пространства, на Фуко, са тяхното настояще и бъдеще - поне засега.

Редакцията препоръчва