1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Изкуството в епохата на компютъра

Изместила ли е новата техника въображението, пред какви предизвикателства се изправя изкуството в епохата на компютъра?

default

Какви ли щяха да са класическите криминални романи на Агата Кристи, ако авторката им бе живяла в епохата на компютъра? Щеше ли нейният Еркюл Поаро да ни е все тъй забавен и симпатичен в случай, че за да разкрие логиката на поредното мистериозно престъпление, прибягваше към услугите не най-вече на любимите му ”сиви клетки”, а на компютърната техника? И какво въобще би станало с литературата, ако въображението бъде изместено от техниката? След като междувременно действително е навлязъл не само в литературата, а и в почти всички видове изкуства, породил ли е компютърът нова естетика? Или обратното, направил е излишно въображението, опитващо се да борави с конструкции и схеми, градящи се на неговата противоположност? ”Когато въображението се учи да смята” под това заглавие седмичникът ”Ди цайт” публикува в предпоследния си брой статия от Йенс Йесен, посветена на този интересен проблем. На нея ще спра вниманието ви днес.

Преди пет-шест години, в разцвета на Ню економи, конгрес на рекламната икономика беше открит с тържествен концерт. Четирима музиканти се изправиха на подиума, но това не беше струнен квартет. Те не държаха в ръце цигулки и чело, а четири черни малки нотни тетрадки, по които започнаха да свирят, докато на екрана се сменяха цветове и форми. Беше много приятен, много конвенционален концерт. Публиката изпадна във възторг. По такъв начин излеждаше тогава дигиталното бъдеще. Всичко съвсем ново и същевременно традиционно. Публиката да бъде изненадана, но не и шокирана. Беше противоположното на онова, което 20-30 години по-рано известни композитори се стремяха да постигнат с електронна музикална обработка. Компютрите все още не ги биваше, те бяха огромни кутии, които възпроизвеждаха непознати, остри, пронизителни звуци.

С известно злорадство може да се обобщи, че пътят, който музикалната продукция, опираща се на компютъра, измина през последните десетилетия, е този от авангардното предизвикателство към комерсиално опитоменото стандартно приложение. Това проличава особено ясно в киното. Виртуалната реалност, симулирана от компютъра на екрана, се отразява в първия филм Матрица като ядро на действието. Медията на компютърната симулация е толкова въздействена, смущаваща и нова, че се налага като тема на филма. Матрица 2 и Матрица 3 само неимоверно увеличават ефектите, но вече ги използват с известна надменна умора, действието се връща към добре познати модели. Подобно развитие отбелязват и изкуствата, които от края на 60-те години на миналия век възторжено се насочват към електронните мидии. Днес вече има художници, които смятат компютърните инсталации и видео-пърформансите за остарели и комерсиални, ето защо се връщат към традиционни форми на изобразителното изкуство.

Най-странната диалектика се проявява в архитектурата. Сградите, проектирани благодарение на приложението на най-модерен софтуеър, изглеждат като бараки, застрашени от срутване или като заплашително извисяващи кули от захвърлени отпадъци, те са наклонени, изглеждат нестабилни и меки, като че са направени от тесто. Компютърната конструкция служи на деконструкцията, търсеният естетически ефект е нестабилността, екзистенциалната заплаха. Посланието, което предава медията на бъдещето, е страхът от бъдещето или най-малкото недоверието в онзи математически ред на нещата, на който се градят използваните компютърни програми.

Отрезвяването има общо със срива на мощните теоретични здания, възникнали успоредно с новата техника. За какво ли само не бе пророкувано! За края на реалността и възхода на изкуствени светове, които скоро по нищо нямаше да се различават от реалността; за упадъка на субекта, въздиган на пиедистал още от времето на Ницше и застрашен сега да навлезе в последния си стадий; за разпадането на всеки йерархичен ред в органичен, необуздан, лишен от морал и логика хаос; за разводняването на всяко нещо, свързано по някакъв начин с материалния свят в един-единствен поток от информация. От отделните изкуства оставаше само една манипулируема субстанция, наречена Content, съдържание и по това с какво ликуване медийните мениджери произнасяха тази дума, художникът можеше да разбере, че става дума за нещо, което купуват от него на евтиния и мениджерите препродават след това скъпо.

С други думи, епохата на кюмпютрите и интернета от самото начало обещаваше на човека на изкуството не само нови, революционни възможности, а и също тъй революционно обезценяване на неговата личност. Щом като няма субект, няма вече и авторитет на художника. Щом като форма и съдържание вече не са неделимо свързани, а съдържанието се излива във всевъзможни продаваеми на пазара форми, отличителният белег на изкуството отпада. Дрехите могат да се съхраняват както в гардероба, тъй и в скрина, но романовото действие не може да се ”приюти” еднакво добре в телевизионния скеч и в мюзикъла, освен ако не престане да бъде изкуство и се превърне именно в ”контент”, съдържание.

Някои творци, но още повече теоретиците на изкуството реагираха на това обезценяване с едва ли не истерично утвърждение. Съгласиха се със загубата на авторството, казаха ”да” на разпадането на понятието ”произведение”, ”да” на изплъзващата се от контрол рецепция. Това се прояви без задръжки най-вече в интернет-литературата. Възможността читателят да бъде активен участник във възникването на даден текст, картина, музикална композиция беше изтълкувана като начало на съвършено нова поетика. Върху тази поетика бяха написани изкусни теории. Само самите произведения, градящи се на нея, просто ги нямаше.

Стана ясно по-скоро, че интернет-литературата възприе изключително позната и традиционна форма. Превърна се във визуален коментар, дадаистична шега, романтичен лабиринт или пък сюрреалистичен експеримент. С две думи, онова, което тази литература искаше да постигне, беше вече открито или най-малкото предчувствано. Техниката куцукаше зад творческото въображение. Нещо повече, тя показа, че границите й са точно там, където са и границите на всички предхождащи литературни експерименти. Те се изчерпват с опита да се напише роман без автор, да се снеме противоречието между изкуство и действителност, да се премахне автора или пък читателя да се направи автор. Стана ясно, че субектът бе умрял само на теория; като автор и читател той продължаваше да живее. Реалната действителност също не отпадна, а изкуствените светове си останаха явно изкуствени. Авторът пише, читателят чете. Всичко останало е измислица.

Означава ли това, че е настъпил края на компютърните въжделения? Може да се каже и така, въобръжението на интернетния литератор, а и на всички други творци се оказа недорасло за техниката и затова се върна към старите си мечти. Бъдещето на естетическите възможности е в миналото. Но това, което можем да сторим днес, е да освободим човешкото въображение от книгите, картините и оркестровите партитури. Това е възможно. Техниката и теорията не могат да го сторят сами. Нещо друго, нека го наречем креативност, сила на творческото въображение, именно това друго нещо трябва да подчини компютъра, за да стане така, че от прекрасния поток на информацията в крайна сметка да не се процежда само жалка стока, наречена съдържание.