1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Иван Илин, философът на Кремъл

През 2005 от Швейцария в Москва бяха пренесени тленните останки на руския философ Иван Илин (1883-1954). Швейцарският русист Феликс Филип Инголд обяснява на какво се дължи днешната популярност на Илин в Русия

default

След колкото кратка, толкова и блестяща кариера като професор по държавно право в Московския университет, през 1922 Илин е изгонен от СССР, след като преди това е бил на няколко пъти арестуван. Той се установява в Берлин, където започва работа в новосъздадения Руски институт на науките, допринасяйки за анализа и критиката на болшевизма. След първоначални симпатии към фашизма, през 30-те години той става непримирим противник на нацизма и специално на Хитлер, в когото вижда дясноекстремистки болшевик. Под заплаха от арест, през 1938 Илин се премества в Швейцария, където живее до смъртта си в 1954.

Като автор на книги и като журналист, той води един материално повече от скромен, но в интелектуално отношение много наситен живот. Следеният от швейцарската полиция двоен емигрант пише под псевдонима “Петер Юст” (Справедливия) или пък се прикрива като “наблюдател”, “специалист”, “Професор С. Ф.” и други подобни. Почти ежеседмично Илин коментира световните събития в различни провинциални вестници, заемайки при това подчертано местничестка позиция (“ние швейцарците”, “у нас в Швейцария”). Той се застъпва неуморно за една отговорна, взаимоспомагателна и християнски грундирана демокрация, от която иска да бъдат отстранени всички социалистически групи и партии. За него няма съмнение, че всяка форма на социализъм неизбежно води до репресии, индоктриниране, партийно правораздаване и агресивен милитаризъм.

След войната с това си мнение Илин се оказва в пълно противоречие с мнозинството европейски интелектуалци (включително много руски емигранти и християн-социалисти), които поставят “победата” на Сталин срещу Германия и “освобождаването” на Източна Европа от Червената армия над поробването и изтреблението на милиони съветски граждани и смазването на руската култура. Илин обаче отстоява едно белязано от толерантност и строгост разбиране на демокрацията, което заслужава внимание и днес.

В статия от 1939 той описва демократическата практика като особено, почиващо на готовността за саможертва “житейско изкуство”, като “изкуство на самоограничението”, което трябва да се изучава цял живот. “Житейското изкуство – пише Илин – е изкуството да даваш, да се отваряш за другите, да помагаш. Онзи който помага, трябва да вижда в това дълг, изпълняван с радост и любов, задължение, което не е никаква заслуга.”

Интерес представлява тезата на Илин, че и демокрацията се нуждае от йерархия, по-точно от една “горна прослойка”, управляваща с “повишена отговорност”, за да направи народа съпричастен към властта, и за да гарантира неговите права и свободи. Демократичното господство било “креативна организация”, демократичната горна прослойка не бивало да се срамува заради властта и положението си, не бивало и да ги поставя под въпрос, а да пази статута си на елит, тъй като “в противен случай ще изгуби властта и накрая ще престани да води народа”.

Днес Иван Илин е предпочитаният мислител на политическия елит в Русия, но не като “брилянтно чист демократ”. Със своите категорични и подчертано морализаторски възгледи някогашният руски имигрант в Швейцария съвсем очевидно се е стремял да се нагоди към новата обстановка и може би да забрави – както показват някои негови текстове, - че преди това е бил руски патриот, застъпващ се недвусмислено за силна държава и строги закони, комуто не са били чужди и монархични наклонности. Тъкмо с тази консервативна, ориентирана към “вертикалата на властта” държавническа мисъл е отъждествяван Илин в днешна Русия; благодарение на нея – и с личното застъпничество на президента Путин – стана възможно и посмъртното завръщане в родината му на философа-антикомунист.