1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Зюддойче Цайтунг за проведен в Пловдив българо-германски писателски форум

Митологичният Орфей като олицетворение на актуалния стремеж за себеизява – под това заглавие реномираният Зюддойче Цайтунг публикува обширна статия за проведен в Пловдив българо-германски писателски форум.

default

Думата “демократизация” се изписва в България в кавички. Който говори по тази тема, произнася думите с неприктит подигравателен тон. Демокрацията се е развихрила, се казва често в България, сякаш става дума за война или епидемия. Така е написано и в романа на Владимир Зарев “Разруха”, появил се наскоро и на германския книжен пазар, роман за безкрайния преходен период в България. Думата демократизация е описание не толкова за обществената система, колкото за лабилното състояние, в което се намира България. Тази представа придобива съвсем бързо и всеки чуждестранен гост в страната. Скептицизимът и апатията сред българите са обясними по две прости причини – безпаричие и безперспективност. Тази унилост обаче, както смята съпругата на Зарев поетесата Мирела Иванова, има нещо общо и с наивно-възторжената представа, че свободата е синоним на справедливост, тоест преди всичко една морална категория.

Представителството на Гьоте-институт в София покани няколко авторитетни германски, български и румънски писателки и писатели да обменят опит и впечатления на организиран в Пловдив писателски форум. Докато българските участници в срещата са все още в търсене на положителната си идентичност, гостите от Германия изпитват известно облекчение от факта, че се намират в Европа и същевременно отвъд границите на националната си принадлежност. Петра Рески, родена и израснала в Рурската област в Германия, но живее от години във Венеция, е всъщност от полски произход. Уте Кристине-Круп е автор на пътепис от Пловдив и работи в момента върху радио-пиеса за случки от живота на една българска студентка в Германия.

Поетът Ян Конефке е живял дълги години в Рим, където се запознава с румънската си съпруга, с която се разбира на италиански. Емануил Видински живее от 14-годишна възраст в изночногерманския град Хале, където се чувства до такава степен у дома си, че дори произнася думите “Българи” и “български” с източногермански диалект.

За българските участници във форума е важно преди всичко да бъдат разбрани, възприети, ригистрирани. Те се позовават повече на историята на страната си, отколкото на нейното настояще. Модерните сгради в центъра на Пловдив, седалище на чуждестранни финансови и застрахователни концерни, не могат да отклонят вниманието от факта, че става дума за общество, намиращо се все още в началния стадий на безогледно печелбарство и потресаваща бедност. Понятието “разруха на ценностите”, което в Германия се възприема сега по-скоро като архаичен стереотип на обществена критика, има в България актуално значение.

Ходенето на работа в България е загубило смисъла си, тъй като заплатите не стигат дори за покриване на сметките, камо ли за какъвто и да било лукс, като почивка, нова кола или холна гарнитура. Подобно на пенсиите, които възлизат на средно 75 евро на месец, трудовите възнагреждения не са достатъчни дори за подсигуряване на екзистенц-минимума. По този начин общественият живот излиза извън релси. “В България можеш да живееш добре, само ако лъжеш, крадеш, убиваш или пък навлезеш в политиката”, казва писателката Теодора Димова. Нейният роман “Майките”, който ще излезе на германския книжен пазар през май, донесе на Димова популярност в България. Как да възпитаваме децата си, пита авторката, като констатира същевременно, че да ги учим на морални ценности, би означавало да ги превърнем в аутсайдери. Трябва да ги учим на лъжи, за да имат шанс да ожвеят в едно такова общество, казва Димова. Действието на романа й “Майките” описва убийството на една учителка, извършено от седем непълнолетни ученици, деца, родени през 1990-та година, една година след политическите промени в България, след установяването на т. нар. свобода. Децата се чувстват изоставени от родителите си, които са прекалено заети с решаването на безрайните проблеми от всекидневието – търсене на работа, неплатени сметки и прочие. Много българи напускат родината си в годините след промените, защото не виждат перспектива. “Ние изоставихме родината си”, казва Димова, а изоставените деца в романа й се явяват като метафора за едно общество, в което отдавна вече нищо не функционира.

“В България никой не цени езика. Неговият курс спадна драстично, подобно на курса на лева”, пише Владимир Зарев в романа си “Разруха”. Зарев разказва колко трудно е в България да се намери издателство, което се осмелява да издава българска литература. Малцина са тези, които плащат хонорари, които така или иначе са смешно малки. Зарев дава романа си на двама свои приятели, на които плаща, за да го отпечатат. Междувременно той получава някой друг лев за романа си, но само защото той се продава изненадващо добре. Данъкът добавена стойност за книги и хранителни стоки възлиза в България на 20 процента, същевременно хазартът се облага само с 8 процента данъци. “Кой прави тези закони”, пита Зарев, макар и да знае отговора.

В България няма перспектива за бъдещето, която да се намира отвъд личното обогатяване. Надеждите, свързани с европейското членство на страната, са следователно големи, толкова големи, че все по-голям става и страхът от евентуални разочарования. Тъкмо бюрокрацията, от която на Запад им се приплаква, дава на българите повод за надежда – установяване на надеждни структури на управление, въвеждане на закони, подпомагащи стабиността и растежа. Мнозина българи се надяват също, че попътният вятър, полъхващ от ЕС, ще съживи отново дискусиите за вина и отговорност по времето на социалистическата диктатура на Тодор Живков, за миналото на водещи български политици. “Цялата държава беше един голям затвор”, казва в тази връзка Мирела Иванова и пита: Как да се научим при това положение какво всъщност е свобода?