За черните якета и дебелите подметки | Новини и анализи от България | DW | 05.05.2008
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

За черните якета и дебелите подметки

Около 65-та годишнина от спасяването на българските евреи и 60-та годишнина от създаването на държавата Израел отново възниква въпросът защо антисемитизмът няма корени в България. Отговори търси Георги Папакочев.

default

Наскоро в автобуса, с който се прибирах в къщи, се качиха групичка момчета и едно момиче, облечени с черни дрехи и обувки кубинки на краката. Ученици бяха, от гимназиалните класове, а едното момче, видимо пийнало и с пластмасова бутилка бира в ръка, доста гръмогласно говореше на приятелите си за някаква акцийка, която се била провалила защото „някои се били поуплашили”.

Досетих се – групата говореше за „традиционното” отбелязване на рождения ден на Хитлер, който според представите на подпийналия ученик, бил „резнал” вратлетата на няколко милиона евреи.

Помислих си, че може би бабите и дядовците, а защо не прабабите и прадядовците на някои от тези

новоизлюпени „неонацистки” пикльовци

са извършили най-човешкия подвиг в годините на Втората световна война със спасяването на българските евреи от Холокоста. Че може би тези смислени хора са съставлявали онзи странен народ, който в годините на войната е доказал своите симпатии едновременно към немци, руснаци и евреи.

Защото профашисткото правителство на България в тези години не посмя да изпрати свои войски на източния фронт както комунистическата въоръжена съпротива така и не нападна нито веднаж германски военни части през войната. Страната се оказа единствената съюзничка на нацистка Германия, която не допусна гибелта на нито един евреин от Стара България, а след войната комунистическият режим сравнително бързо и лесно разреши на своите евреи да емигрират свободно в Израел. Най-голямата и съзнателна роля по спасяването на българските евреи е изиграл не друг, а Българската православна църква, която е видяла в тези хора не друговерци и архи-религиозни противници, а

обикновени човеци, съграждани и сънародници

на които е трябвало да се помогне.

Историческите факти говорят и друго – че най-фашизираният български министър-председател от военния период, „кръволока” Александър Цанков, не е бил антисемит, а сред най-доверените съветници на тоталитарния символ Тодор Живков бяха комунисти от еврейски произход, чиито действия са били много по-екстремистки, отколкото и на най-фанатизираните местни партийци.

И още нещо. Признанието за подвига на обикновените българи около спасяването на тяхното еврейство не дойде от местните историци и изследователи, а отвън, от 60-годишната вече еврейска държава Израел. Днес въпреки опитите

героичната постъпка на българите

да стане известна на света, властта полага много по-малко усилия за това отколкото нейните приятели в чужбина, в лицето на всякакви международни организации и влиятелни личности.

Всичко това, естествено, не можеше да бъде известно на гимназиалните неонацистчета в софийския автобус, които с усилие свалиха на спирката залитащия си приятел с пластмасовата бутилка. И защо ли трябва да им бъде известно, след като евтината бира е в изобилие, а черните якета и кубинките впечатляват хората! Това, засега, им стига.