1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

За сградите и хората

Отношението ни към така наречените „паметници на културата” опровергава една банализирана от употреба констатация. Коя е тя? – отговор на Явор Дачков.

Много често ще чуете клишето, че българите се гордеят със своите културно-исторически ценности. Тази баналност, превърната с годините в удобна формула се употребява винаги когато няма какво друго да се каже , относно културния живот на България. Киселото мляко /кой знае защо и то се включва в този списък/, фолклорната музика, св. „Александър Невски” и Рилския манастир са традиционните доказателства за споменатото клише, които с еднаква енергичност се употребяват вътре, и извън страната ни. Не е необходимо обаче да си любезен само от лицемерие чужденец или лишен от ум патриотар тип „Сидеров”, за да видиш дълбокия фалш на подобно поведение. В последния месец получихме поредното доказателство, за съжаление с цената на отнети човешки животи. Рухналата сграда на улица „Алабин” отвори една голяма тема, която упорито бе отбягвана в последните години. Освен злоупотребите с незаконното строителство и необмислени ремонти на дневен ред дойде и въпроса за сградите, наречени „паметници на културата”. Тук няма да отварям въпроса доколко това наименование е удачно. Искам да само да кажа, че отношението на държавата, частните собственици и всички останали към въпросните сгради е едно от многобройните опровержения на клишето, с което започнах този коментар. Трагедията на ул. „Алабин” отвори страницата на една тъжна статистика, относно обречените на разрушение сгради, построени от нашите предци. И ако българското общество не полага усилия за поддържане и опазване на нещо толкова материално и веществено като сградите, то можем да си представим какво остава за по-невидимите и невеществени духовни феномени. Крахът на комунизма даде много възможности. Една от тях бе преоткриването и преосмислянето на миналото. Откритието, че историята на България не е започнала от деветосептемврийския преврат през 1944-а година и възможността да се надникне отвъд сивотата на соц.реализма в строителството. Много малко сгради от началото на века бяха реставрирани и им бе върнат предишния блясък. За разлика от други европейски градове тук нямаше бум на възстановеното минало чрез неговата прекрасна архитектура. Мутро-барока и агресивния нов бизнес стил пометоха всичко останало, а обновените стари сгради, свидетелства на историята се оказаха твърде малко. Останалите ги сполетя или ги очаква съдбата на къщата от „Алабин”. Безразличното отношение на хората, които всеки ден минават край тях, алчността на новите им собственици, които предпочитат да ги съборят вместо да се погрижат за санирането им, бюрократичното и отчуждено отношение на различните административни власти може да се нарече всичко останало, но не и „гордост с културно-историческото ни наследство”. И това е само едно от многобройните тъжни опровержения на това изтъркано от употреба клише.