1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

За значението на религиозните символи -

коментар рна Гюнтер Лерх Според статистиките близо 59 % от турските граждани са на мнение, че жените трябва да носят забрадки. Държавата обаче -

и до ден днешен забранява на своите служителки - на професорките и най-вече на учителките да носят забрадки Забраната важи и за студентки, живеещи в университетските центрове. Министър-председателят Ердоган, който произхожда от ислямисткото джижение на Неджметин Ербакан, привежда аргумента, че във всички турски партии имало много жени със доказани качества и заслуги, които носят забрадки. Това е вярно. Онова, което той естествено не казва е, че честотата на разпространение на забрадките варира твърде силно ,когато се направи сравнение между социалдемократите и неговата партия.

По отношение на религията, в Турция и до днес е валидно онова схващане, което реформаторите около и след Кемал Ататюрк взаимстват от френската революция : а именно лаицисма - светогледа, настояващ за радикално деление между църква и държава. Този светоглед от самото начало оформя облика на политическеската и културна революция, която под ръководството на Ататюрк и не без съпротива от страна на множество религиозни кръгове - наложи отгоре официалното разделение между религия и държава. Най-вече военните днес се осъзнават като "пазители" на този принцип, макар че от време на време те не се свенят да използват религията като фактор за осигуряване на реда. Турските интлектуалци се надяват, че страната няма да преживее рецидив на онова, което писателката Лейла Ербил нарече " османизма в турските семейни и житейски отношения". Особено сред обикновенното турско население - масата сунитски граждани на Анадола, които днес населяват покрайнините на големите градове, носенето на забрадки е правило.
Традицията и силата на навика,комбинирани с стародавното разбиране за ролята на мъжа и на жената в обществото, са надживели реформите. Това не е непременно израз на агресивно, фундаменталистично ислямистко съзнание, а - по-скоро израз за силата на традициите. В Иран, след революцията на аятолах Хомейни, много жени също не се наложи отново да навличат чадора - черното покривало, защото те така и не го бяха сваляли. По друг начин изглеждат нещата при онези, които се зъвращат към забраждането като идеологическо- ислямистки символ. При тях - от традицията на по-възрастните - носенето на забрадката се превръща в осъзнат жест и признание на младите, адресирано към външния свят. Но признание за какво? Често пъти - за завръщане към онова разбиране за половете, разпространено в шериата или корана, където на жената се признава религиозно-теологичната равнопоставеност /пред бога/, в обществено отношение - обаче и сочи място във втората редица. Това разбиране противоречи на принципите на Кемал Ататюрк, а още повече - на европейските конституции и практика.

При все това трябва да се прави разлика между"частното" носене на забрадка и така да се каже "служебната и употреба". Така както демокрацията няма право да предписва на гражданите си, какво да носят и как да се обличат, така тя трябва да обръща внимание на това, държавните представителки и служитлелки да не нарушават конституцията с деействия или символи. Значението на сакралните символи в значителна степен се е загубило в живота на европейците, също както е потънало в забрава и сакралното ниво на езиковата употреба. За тях облеклото е въпрос на мода и личен вкус. Това обаче никога не е било в сила за исляма. Ислямските фундаменталисти знаят, какво означа визуализирането на тяхната религия чрез облеклото в общество, което е така отдалечено от религията , като например германското. Жени без забрадки много лесно се идентифицират като не-мюсюлманки, а това улеснява интеграцията им. Носят ли обаче кърпа на главата, моментално е възстановена еднозначността. Едва ли има нещо по-раздалечаващо, защото околният свят не е в състояние непрекъснато да се абстрахира от този факт. Чуждото се превръща в неизбежно сетивно възприятие , също както гледката на небето. Мисионерските религиозни течения, винаги са знаели, че за разпространението на техните възгледи допринася и съзнателното им визуализиране, стигащо до префасонирането на свети места или храмове. Но нима в Германия можем и трябва да привикваме към фундаменталистичните изяви също както към небесната синева?