1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

За вероучението в училище. Скептично.

Преди няколко години в един столичен храм се подписах под призив за задължително православното вероучение в българското училище. Направих го, защото смятах, че това е нещо естествено. Коментар от Явор Дачков.

default

Спомням си, че единственото нещо, което ме накара да спра вниманието си върху този казус, бе изискването да си напиша ЕГН-то. Това ме раздразни, но само за малко, защото си дадох сметка, че е машинално изискване. Остатък от социалистическото минало, в което впрочем ръководството на БПЦ пребивава и до днес. Един приятел, струва ми се, справедливо бе сравнил Светия синод с политбюро от времето на Брежневия застой. Трябва да уточня, че сравнението беше направено с болка, а не с подигравка. Впрочем днес това е

един от доводите ми срещу въвеждането на вероучението като задължителен предмет,

но да не се отклонявам. Искам да кажа, че собственият ми възглед претърпя еволюция и че добре разбирам онези честни православни гласове, които са “за” такъв предмет. Нека повторя, че в храма собствената ми първоначална и емоционална реакция беше такава. Именно в храма. Мястото, в което по условие би трябвало да се събират единомишленици. Където шумът на външния свят остава – малко или много – зад стените на църквата. Струва ми се, че това е важна подробност, защото в дебата, който се води днес, спорещите страни сякаш отказват да се поставят на мястото на опонента. Хората, влезли в църквата, не чуват гласовете отвън, а уютната светлина на свещите и мълчаливото свидетелство на иконите създават реалност, която няма нищо общо нито с класните стаи в училище, нито с министерството на образованието. Не казвам, че тази реалност е измамна, а само че е твърде, да не кажа, радикално различна от другата. От своя страна хората, които стоят извън стените на храма, съдят за това, което става вътре в него, само от новините. За тях религията изобщо, особено напоследък, върви рамо до рамо с политиката, а след атентатите от 11 септември ключът е по-често негативен.

Когато чуят думата религия, голяма част от хората си представят идеология,

при това фундаменталистка идеология. Образите, свързани с темата религия, които най-често се показват по телевизията, са на Осама бин Ладен, Путин, понякога Буш, а в миналото Милошевич, Караджич, Ратко Младич.

Другият голям препъникамък за хората отвън е тежкият битовизъм, съпътстван с грозен кич, и крайната ритуализация, изпразнена от духовно съдържание и смисъл, които могат да се видят в българската църква. Това няма нищо общо с православието и Христовото благовестие, но това е трудно да се обясни на хората, които години наред са облъчвани с един-единствен образ – свещенослужител с китка мокър здравец в ръка поръсва със светена вода банков офис.

Често спорещите страни забравят, че в случая

става дума за религиозен опит, който не може да бъде преподаван в светско училище.

Литургията, или иначе казано – богослужението в храма, е единственият път към Христовото причастие. Не “пречистване”, както мнозина от външните на църквата хора произнасят и мислят думата, а именно причастие. Приобщаването към вечния живот в Христос посредством приемането на хляб и вино, които в светата литургия реално се преобразяват в Неговите плът и кръв. Последното е тайнство, а не емоционално преживяване, нито система от знания. В него може да се участва само със свободна и активна воля, и то само вътре в църквата. Преподаването му като теоретичен предмет, разбира се, е възможно, но би имало смисъл само ако е свързано с практическото му приложение. Тоест онези, които го изучават, би трябвало заедно с това и да го живеят. За светски човек преподаването му като теория би звучало абсурдно, да не кажа налудничаво.

Друг довод срещу идеята на Светия синод, вече намекнах за него, е днешното състояние на нашата църква. Може би

от десетилетия насам БПЦ се намира в тежка духовна криза

и преди да излезе на проповед, би трябвало да има очи, за да види как точно ще изглежда тази проповед и какъв ефект ще предизвика, при положение, че идва от нездраво място. Много често ефектът е обратен. За пореден път българските деца ще са принудени да учат едно, а да виждат точно обратното.

Струва ми се, че бавният, но сигурен път за спечелването на хора енория по енория е по-верен от насилстваеното въвеждане на вероучение. Нека то си пробие път първо в самата Църква.

Справедливостта изисква да кажем, че БПЦ не е изключение от тоталната институционална криза в България. Не е по-различно положението и в българското образование. То се нуждае от спешни и много радикални реформи, които в момента според мен са далеч по-важни от темата за религиозно обучение. Искам да кажа, че дебатът по тази тема е прибързан и не е в адекватен контекст. За него се говори по-скоро като за идеологическа дисциплина, за съжаление както от светски, така и от църковни среди и няма здрава почва – нито в българската църква, нито в българското училище, която да даде плод. А не вярвам някой да иска да постигне обратния ефект, така както го постигаха идеологическите предмети преди двайсетина години.